— Не си спомням — отговори тя.
— Ти си лъжкиня.
— Да, господин Сполдинг.
— Трябва да ми кажеш — настоя той. — Като твой работодател имам право да знам.
Не беше така. Тя познаваше закона.
— Направих грешка и си взех поука от нея. Не съм наранила никого. Това е, което има значение.
— Как да съм сигурен, че казваш истината? — попита той и преглътна с такова усилие, че адамовата му ябълка помръдна. Той сякаш почти се страхуваше от нея, което не можеше да е вярно. Великият Доран Сполдинг не се страхуваше от нищо, освен от килери и може би от липсата на огледала. — Вече установихме, че си лъжкиня.
Солара не искаше да продължава с тази игра. Щеше да чисти апартамента на Доран и щеше да му носи чехлите, но нямаше да му даде част от душата си.
— Щом ми се доверяваш достатъчно, за да ме пуснеш тук, значи знаеш, че не съм заплаха за теб.
— Няма ли да ми кажеш?
— Не обичам да говоря за това.
— Добре тогава. — Той посочи с пръст към вратата и нареди: — Махай се.
Тя сбърчи вежди. Сериозно ли говореше или само си правеше майтап с нея? Понякога беше трудно да разбере.
— Ами това…
— Не искам помощта ти — отговори той. — На закуска иди в апартамента на госпожица Депол, за да се погрижиш за нещото, което тя нарича куче. Като изключим това, не ме интересува какво ще правиш.
След това Доран стана и загаси лампата, давайки ясно да се разбере, че я отпраща.
Солара примигна няколко пъти, преди да остави таблета и да излезе заднишком от стаята. Върна се в леглото си, очаквайки ново повикване, но спа без прекъсване, докато не иззвъня сутрешната аларма.
На следващия ден не можеше да се отърси от чувството, че нещо не е наред — някакво неприятно усещане в стомаха, което не се разсея, докато се занимаваше с обичайните неща за сутринта. Нямаше логична причина за това. Корабът пътуваше гладко и стабилно и до следващата спирка за зареждане оставаха само два часа. Докато сплитаха косите си една на друга, съквартирантките й се усмихваха и клюкарстваха за момчетата, които бяха харесали на борда. Нищо не беше по-различно от друг път.
Чак когато стигна до апартамента на госпожица Депол, Солара разбра причината за притеснението си. Гривната й не беше издала и гък цяла сутрин. Доран не бе поискал закуска в леглото преди зазоряване. Не й беше наредил да затопли хавлиите му за баня или да настрои телевизора на любимата му програма. Не беше поискал дори да му извади дрехи от килера.
Това със сигурност не беше нормално.
Тя почука на вратата на Депол и се опита да не обръща внимание на тревогата, която я гризеше. Когато момичето отвори, то не носеше нищо, освен една от тениските на Доран — Солара я беше прала достатъчно често, за да я познае. Приятелката му прибра лъскав, розов кичур коса зад ухото си и посочи с палец.
— Снощи Бебчо се изпусна на килима. Погрижи се за това, преди да я разходиш. — Тя заглуши смеха си и добави: — Не може да го пропуснеш. Търси воняща купчина със същия цвят като косата ти. Аз влизам в банята, така че на излизане заключи вратата.
В този момент Солара реши да „забрави“ да заключи и дори да затвори вратата. Тя почисти след кучето, след това го взе внимателно под мишница и го отнесе на приземния етаж, където пътниците водеха животните да се разхождат. Когато направи шест обиколки из изкуствения парк и върна кучето на Депол, „Зенит“ беше спрял за зареждане с гориво и Доран най-после изпрати инструкции да го чака пред помещението с помощния двигател.
Странно искане, но Солара знаеше, че не трябва да задава въпроси.
Когато отвори вратата към коридора, лошо предчувствие накара кожата й да настръхне. Той беше празен и хладен, осветен от проблясващи лампи по тавана, които хвърляха заплашителни сенки по пода. Всички двигатели бяха изключени и без ритмичното им боботене във въздуха бе надвиснала странна тишина. Докато вървеше към стълбището, водещо към определеното от Доран място за срещата, тя чуваше само скърцането на новите си обувки. Видя го в далечината, но той остана с гръб към нея, докато тя се изкачваше по металните стълби. Дори и когато застана до него на горната платформа, той не се обърна да я погледне.