Заля я вълна на вина. Всичко това беше заради нея.
— Толкова зле ли изглеждам? — попита той.
Солара трепна, когато една рана се отвори на долната му устна, но след това си каза, че радостта на Доран е единственото хубаво нещо в тази случка. Тази вечер той бе извършил нещо забележително, проявил беше повече храброст, отколкото тя смяташе за възможно, и нямаше да му отнеме това.
— Не ми се иска да ти го казвам — изрече поверително тя, — но вече не си най-хубавото момиче в стаята.
— Дай ми време — изсмя се той.
— Е, смей се — тя огледа кривия ъгъл на носа му, който несъмнено беше счупен. — Защото утре сутринта ще усетиш всичко това.
— По дяволите, усещам го и сега — отговори той, докосвайки с ръка гърдите си. — Но кого го е грижа? Нали го нокаутирах. Аз съм първият човек, който предизвиква Димаркъс от пет години, и го победих.
Сърцето й се сви при спомена за Доран, който лежеше на пода, а от устата му течеше кръв, докато тя гледаше безпомощно отстрани. Тогава не знаеше, че е номер. Беше помислила, че е умрял, и страхът я беше накарал да се чувства като изкормена риба. При този спомен очите й се замъглиха от сълзи и тя сведе поглед към обувките му. Дори и те бяха изцапани с червено.
— Съжалявам, че се съмнявах в теб.
— Е, няма нужда да се вълнуваш толкова. Просто победих един великан с голите си ръце.
— Великан, който можеше да те убие. — Тя вдигна очи и видя, че той я гледа намръщено. — И всичко това само защото сложих онази глупава огърлица.
— Нямаше представа за какво става въпрос.
— Нямах, а трябваше да знам. Нищо в живота не е безплатно — нито храна, нито земя, нито дрехи, а особено не златото. Дълбоко в душата си знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, но въпреки това взех огърлицата. А ти плати за грешката ми, Доран. Можеше да умреш.
Отначало той не отговори. Изчака, докато погледът й срещна неговия, след което й се усмихна широко и притъпи чувството й за вина.
— Добре съм, наистина. Раните са само външни. Необикновената ми красота не е изгубена завинаги.
— Димаркъс ти причини болка.
— Да, но и аз му отвърнах със същото — каза Доран. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че сигурно още си търси лявата топка.
— Това наистина ме кара да се чувствам по-добре — Солара не може да не се засмее.
— Мен също.
— Виж, съжалявам — каза тя.
Сега беше негов ред да отбягва погледа й. Той помълча известно време, играейки си с ципа на якето, и накрая се прокашля.
— Мисля, че аз имам да се извинявам за повече неща, отколкото ти. Когато се опитах да те оставя сама на онази станция, нямах представа какъв всъщност е животът там. Не искам и да си помисля… — Той замълча и я погледна. — Но може ли да кажем, че сме квит и да започнем отначало?
— Идеята ми харесва — отговори Солара.
— Добре. Значи се разбрахме.
— И ти благодаря — добави тя. — Дължа свободата си на теб. Ти не ме познаваш много добре, но за мен нищо не е по-важно от нея.
— Няма проблем — погледът му се плъзна по лицето й по начин, който я накара да се изчерви. — Приятелите са за това, нали?
Замълчаха за момент с вперени един в друг очи и настроението се промени. Солара можеше да се закълне, че усети как между тях преминава някакво електричество. Едната му ръка все още беше на хълбока й и тя много ясно усети тежестта и топлината й. Но тогава той сякаш забеляза близостта им и отстъпи назад. Моментът приключи толкова бързо, че тя се запита дали не си е измислила всичко. Не можеше да реши дали да изпитва разочарование или облекчение.
— Съжалявам — каза той. — Сигурно воня на мърша.
Тя притисна горивната клетка до гърдите си и направи крачка към машинното помещение.
— Не бях забелязала. Единственото нещо, което мога да помириша, е изгоряла овесена каша.
— Никога няма да спреш, нали?
— Разбира се, че не — отговори Солара, докато се отдалечаваше. — Мое задължение е да те тормозя. Ето за това са приятелите.
Два часа по-късно, когато „Банши“ отново се носеше гладко, Солара тръгна към смеха, който се чуваше от дневната, където сякаш имаше някакво празненство. Тя влезе и видя екипажа да седи около холографната камина и, приведени към Доран, да поглъщат всяка дума от устата му. Той се бе излегнал на стола си с отметната назад глава и покрито с гел-маска лице, но това не му пречеше да разказва оживено.
— И тогава — каза той, задавяйки се от смях — той ми каза Харесвам духа ти момче. Ще се опитам да не те убия.