— Всички да се успокоят — изрева капитанът и Ейкорн изтича зад крака на най-близката игрална маса. — Никой няма да сваля пътниците ни. И никой — той хвърли бърз поглед към Солара — няма да саботира кораба. Ясно ли е?
Тя кимна, но Кейн не изглеждаше сякаш е готов да се откаже от борбата. Той си пое ядосано въздух и един мускул затуптя на челюстите му. Изкусителният поглед и хитрата усмивка, които бе свикнала да очаква от него, вече ги нямаше. Това момче изглеждаше способно на убийство. Без да каже и дума повече, той стана от стола и тръгна към стаята си. Скоро последва шум от предмет, който се удря в стената. Касия подръпна растите си и се втренчи след него.
— Съжалявам — каза тя, сякаш част от задълженията й беше да следи за поведението му. — Не знам какво му стана.
И Солара не знаеше. И точно това беше проблемът.
Солара все още се чудеше на избухването на Кейн, когато затвори вратата на стаята си и я залости за през нощта. Независимо колко пъти прехвърляше в ума си разговора им, тя не успяваше да го разбере. Може би двамата с Доран се бяха скарали. Това не беше невъзможно. Доран можеше да преподава по изкуството да настройваш хората против себе си. Или може би Кейн просто беше глупак. Така или иначе, Доран трябваше да узнае за случилото се.
Скръствайки ръце, тя се облегна на стената и се загледа в него, докато той се въртеше върху постелята си от одеала, мърморейки безсмислици в съня си. Реши да му каже сутринта, след като ефектът от болкоуспокояващото преминеше. В момента щеше да го събуди само по една причина.
— Доран — прошепна тихо тя, разтърсвайки го за лакътя.
Той се размърда, изохка и дръпна завивките върху главата си.
— Ставай. — Тя отхвърли одеалата настрани и се опита да го вдигне за раменете, но все едно се опитваше да повдигне скала. — Хайде. Тази вечер аз ще спя на пода.
— Ъм?
— Ти можеш да спиш на леглото.
— Не се шегувай с мен — отвори той едното си подуто око.
— Твое е. Заслужи си го.
Това беше достатъчно да го примами от пода. В замаяното му състояние той имаше нужда от малко помощ, за да се покатери на матрака, но за щастие не беше високо. Тя качи краката му горе и го зави, а той настани главата си на възглавницата й и започна да издава щастливи звуци.
— Така по-добре ли е? — тя инстинктивно протегна ръка да приглади косата му, но се спря навреме.
Доран изхъмка в отговор, вече наполовина заспал, след това измърмори:
— Има място и за теб.
Солара погледна към празното място до него и над пъпа й се появи познатото пърхане. Прав беше. Можеха да поделят леглото. Но идеята й изглеждаше опасна — не защото между тях можеше да се случи нещо, а защото на Доран му трябваше повече място заради раните му. Ами ако се обърнеше и без да иска го удареше с лакът в лицето? Можеше отново да счупи носа му или да отвори раните.
Не, тя щеше да спи на пода. Там долу беше по-безопасно. За Доран.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин, когато Солара се прозя и се протегна, разтривайки схванатите си рамене, тя изпитваше малко вина заради всички онези седмици, когато го бе карала да спи на пода, въпреки че на матрака имаше достатъчно място. Тя погледна към него да види дали е буден и той примигна към нея със сънени очи.
— Гадно е долу, нали? — попита той.
Солара не обърна внимание на въпроса му и се вгледа по-внимателно в него, защото нещо не й изглеждаше както трябва. Подутините по лицето му бяла спаднали и откриваха високи скули, позволявайки на очите му да се отворят напълно. Но въпреки това кожата му беше бледа и по челото му блестеше пот.
— Не се обиждай, но не изглеждаш кой знае колко добре.
— Не се обиждам. — Той се обърна настрани и изохка от болка. — Права беше, когато каза, че ще го усетя на сутринта.
— Къде те боли?
— Къде не ме боли? — отговори иронично той и погледна към вратата. — Мислиш ли, че Касия има още от онези магически хапчета?
— Ще я попитам — Солара погледна с присвити очи засъхналите цепнатини по долната му устна, които изглеждаха така, сякаш щяха отново да се разтворят. — Но първо трябва да се намажеш отново.
Доран протегна треперещата си ръка към балсама, но успя само да го бутне на пода. Тъй като той беше прекалено слаб, тя взе бурканчето и намаза един дебел слой. Обезводнената му плът веднага попи балсама, принуждавайки я да повтори процедурата, без да обръща внимание на това как плъзгането на пръста й по устните му караше всичко в нея да затанцува.
— Сега е по-добре — каза тя и преди да осъзнае какво прави, облиза пръста си и избърса едно петънце от засъхнала кръв на челото му. Не знаеше какво й бе станало, че да чисти лицето му със слюнката си. — Ще отида да ти намеря хапчетата.