— Определил е награда за Доран. Жив, ако е възможно. Но не е задължително.
— Колко? — надигна се на лакти Доран.
— Два пъти повече от това, което предлага Слънчевата лига.
— Чудесно — измърмори Солара. Когато Кейн разбереше, сигурно щеше да организира бунт. Или да прибере наградата. Мразеше се за това, че го мисли, но след избухването му предишната вечер не знаеше на какво е способен.
Оптимист както винаги, Рени посочи:
— Нищо лично. Двама от хората на Димаркъс са го предизвикали след боя ви. Мисля, че се притеснява, че никога няма да има и миг покой, докато не те убие.
— Е, това е голямо облекчение — каза Доран. — Аз се тревожех, че вече не ме обича.
— Може ли малко по-сериозно за момент? — попита Солара. Тя дръпна одеалото върху Доран и внимателно го зави. — Това не е смешно. В момента координатите ти са златна мина. Ако се опитам да купя лекарството ти от някой контрабандист, накрая сигурно ще ме изтезават, докато им кажа къде си.
— Може би нямам нужда от него — каза Доран, поглеждайки с надежда към Касия. — Кървенето може да спре и само.
— И по-странни неща са ставали — каза му тя. — Но вероятността е малка. — Чувстваш ли се късметлия?
— Няма да си играем с живота ти, Доран — поклати глава Солара.
— Ако можех да се свържа с баща ми…
— Но не можеш — прекъсна го Солара. През последните няколко седмици два пъти се бяха опитвали безуспешно да се свържат с баща му по комуникационната система на кораба. Тя погледна към ръкавиците си, разбирайки, че има само един начин да решат въпроса. — Щом никой няма да ни продаде лекарството, ще го откраднем.
— Няма да се получи — обади се веднага Рени, сякаш кражбата беше първото нещо, за което бе помислил. — Ще трябва да пуснем разузнаването си и да разберем кои контрабандисти го имат. Дори и само това ще е достатъчно, за да ги накара да станат подозрителни, защото всички знаят за двубоя.
— Не съм казала, че ще крада от контрабандисти — отговори Солара.
Рени изви любопитно едната си вежда над стъклото на очилата си.
— Близо сме до Обсидиан — каза тя. — Плажовете са в туристическата зона, което означава храна и магазини, и лъскави медицински центрове с добре снабдени складове.
— Димаркъс има хора и в болниците — обади се Рени. От там идват половината от наркотиците му.
— Така е — съгласи се Солара. — Но хората ме познават като Солара Брукс, мръсна престъпница от улиците, цялата в синини. — Тя изтича до сандъка си, отвори капака и извади вечерната рокля, която беше купила. Онази, за която бе помислила, че никога няма да облече. Вдигна дрехата, примигна с очи и изрече провлачено: — Не Лейси Вандербилт, дама от висшето общество, която почива тук и е наранила глезена си.
— Хубава рокля — отбеляза Касия.
— Благодаря. Доран ми я купи.
— Май съм забравил — той погледна към роклята с присвити очи. — Колко ми струваше това малко подаръче?
— Няма значение — тя се обърна към Рени: — Те държат заключени наркотиците, а не акселерантите за заздравяване. Ти имаш бързи пръсти, а аз ще отвличам вниманието на персонала, така че когато забележат липсата им, вече ще сме си отишли.
Първият помощник свали очилата си и по устните му бавно пропълзя усмивка:
— Е, госпожице Вандербилт, харесва ми начинът, по който мислите.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато останаха сами, Доран се вгледа в новооткритата си приятелка, която отвърза черната плитка в основата на главата си и бавно прокара дългите си пръсти през къдриците. Вечерната рокля, която Доран й беше „купил“, беше закачена на стената и Солара гледаше с любов прозрачните водопади от плат, като от време на време спираше, за да хвърли поглед към него, сякаш да се увери, че все още е жив.
— Още съм тук — каза Доран. — И все още мисля, че планът е ужасен.
— А мен все така не ме е грижа, така че го приеми— отговори тя.
Никак не му харесваше мисълта Солара да краде. Рискът беше прекалено голям. Но тъй като бе отказала да промени решението си, той замълча, пропъждайки пипалата на вината, която започваше да чувства, като си напомняше, че идеята е нейна, а не негова.
Помагаше му това, че тя очевидно нямаше търпение да облече роклята. Начинът, по който се радваше на холографния й блясък, накланяйки главата си на една страна, а след това на друга, прехапала долната си устна, го накара да се запита дали някога беше носила истинска рокля. Не от онези втора ръка, дадени й, за да ходи на църква, а от роклите, създадени, за да завъртят главата на някой мъж и да го оставят с увиснала до пода челюст. В Академията тя не бе общувала много с останалите и не бе присъствала на нито един от танците, които организираха. С болка и срам той си представи как би реагирал, ако бе дошла на бала за завършването им — язвителните погледи и не особено старателно завоалираните обиди, които щеше да използва, за да я накара да се чувства нежелана. Знаеше, че тя щеше да докосва белега на шията си всеки път, когато я наречеше Миша Опашка, защото това бе удар по крехкото й самочувствие. Искаше да й каже, че съжалява и че знае какво значи да носиш мишена на гърба си. След като майка му си бе тръгнала, няколко по-големи момчета го бяха хванали да плаче в тоалетната и той бързо бе научил, че първото правило на живота в Академията беше Подигравай се или бъди от онези, на които се подиграват. И години по-късно, когато Солара бе спечелила наградата на възпитаниците на Академията, той бе изгубил нещо повече от един обикновен трофей. Загубил беше малко от възхищението на баща си, единственото семейство, което му бе останало. Сега виждаше, че заяждането със Солара е било поведение на страхливец в толкова много отношения, но не можеше да й го каже. Затова изрече: