Инстинктът й подсказваше да се върне, защото нещо не е наред, но тя скръсти ръце на гърдите си и попита с най-любезния си тон:
— С какво мога да ви бъда полезна, господин Сполдинг?
Той се обърна и я удостои с поглед — студен и празен като помещението, в което се намираха. Без да каже нито дума, Доран направи знак с ръка към вратата в корпуса на кораба.
Отначало Солара не го разбра. Тя се втренчи през прозорчето към станцията, където служители зареждаха гориво в огромните резервоари. Но след това погледът й се насочи надолу и тя забеляза куфара си на пода. Не можеше да сбърка държавния надпис на капака: БРУКС, СОЛАРА, БЛАГОТВОРИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ № 22537.
Все още вперила поглед в багажа, тя попита:
— Какво е това?
— Тук слизаш — отговори той.
Тя го стрелна с очи.
— Не може да говориш сериозно.
— Чувала ли си ме някога да се шегувам?
— Но това е просто станция. Тук няма нищо. Затова всички останаха на кораба.
Небрежното свиване на рамената му й каза, че това не е негов проблем.
— Има други кораби. Ако имаш късмет, някой по-непридирчив от мен ще те наеме.
Устата на Солара пресъхна. Наистина ли я оставяше безпомощна на тази станция, без нито един кредит? Със сигурност знаеше какво я очаква там. Никога по-рано не бе пътувала извън Земята, но беше чувала истории за това, което бяха принудени да правят момичета като нея в подобна ситуация. Щеше да е във властта на всеки самотен работник на кораб и мазен контрабандист, който минаваше през това място.
Може би Доран просто се опитваше да я сплаши.
— Никак не е смешно — каза тихо тя.
— Кой се смее? — попита той. — Между другото, можеш да задържиш обувките и дрехите. На мен не ми трябват.
Тя се вгледа в лицето му, за да открие следа от милост, дори и най-малкия проблясък на състрадание, но не видя нищо подобно. Колкото и ужасни да бяха постоянните обиди на Доран, тя никога не бе вярвала, че е способен на такава жестокост. И все още не вярваше.
— Наистина ли ще направиш това? — попита тя. — Ще ме оставиш тук, без да мога да отида никъде другаде?
В отговор той мина покрай нея, отправяйки се към стълбите.
— По дяволите, Доран! — извика тя, изпитвайки мъничко задоволство, когато ехото го накара да потрепери. — Имаме договор!
Той се завъртя на място на най-горното стъпало.
— А аз те предупредих какво ще се случи, ако ме разочароваш.
Да го разочарова?
Обвинението беше толкова абсурдно, че Солара онемя. Тя беше направила всичко, което беше поискал от нея, изпълнявала бе всяка унизителна задача, без да се оплаче нито веднъж. Как смееше да я обвинява, че не е изпълнила своята част от споразумението?
Ушите й пищяха. Тя го посочи с пръст.
— Идвах в апартамента ти посред нощ, за да ти донеса чаша вода, когато те мързеше да отидеш до банята. Чистех повръщаното на приятелката ти от възглавниците на дивана. — Солара повиши глас. — За бога, дори прибрах бикините й, когато ги бяхте зарязали в асансьора! След това исках да ампутирам собствената си ръка!
Страните на Доран станаха аленочервени, но тонът му остана хладен.
— Не понасям лъжци.
— Лъжци — повтори Солара, най-после разбирайки истинския проблем. Беше отказала да сподели с него подробности за присъдата си. Е, това нямаше да се промени. Тя издърпа ръкавицата си и вдигна кокалчетата си пред лицето му. — Значи за това става въпрос? Искаш да знаеш какво съм направила, за да заслужа мастилото си?
— Не мога да обещая, че ще преразгледам решението си — присви сините си очи той.
— Няма проблем. Искам да ти го кажа. — Тя сграбчи парапета и се наведе надолу, докато се озова достатъчно близо, за да усети одеколона му. — Убих последния си господар — забих гаечен ключ в мозъка му, когато се опита да ме уволни.
Доран направи крачка назад по стълбите, след това още една.
— Но съдията прояви милост — продължи Солара, вперила поглед в него, следвайки го надолу по стълбите. — Защото господарят ми беше точно като теб… истинска загуба на място.
— Не ти вярвам. — Но треперещият глас на Доран противоречеше на думите му.
— Че съм убила някого? — попита тя. — Или че си загуба на място? Защото едно от двете е вярно.
— Докато ти се опитваш да намериш някой да те вземе до далечните райони, аз ще съм в леглото с приятелката си и ще пия шампанско — погледна я гневно той. — Кой всъщност се е провалил?
— Ти — отговори Солара. — Няма съмнение по въпроса. — Обзе я някакво странно спокойствие, което нормализира биенето на сърцето й и забави дишането й. Харесваше й да казва това, което мисли, макар и всяка дума да беше пирон в ковчега й. — Аз може да имам мърсотия под ноктите и татуировки на кокалчетата си, но мога да оправя това с една гореща вана и посещение при фалшификатор на плът — каза му тя. — Ти си мръсен на място, което не може да се измие. Ти никога няма да се промениш и животът ти никога няма да има смисъл. Когато умреш, няма да липсваш на никого, защото животът ти е бил без значение. — Тя слезе надолу по стълбите и застана лице в лице с него. — Ти си без значение.