Не знаеше какво чувства по въпроса.
Разкъсваха го противоположни мисли и бъркотия от емоции, които не разбираше. Искаше да продължава да я гледа, да й каже, че е невероятна, но същевременно искаше да й каже да свали грима и да облече обикновените си дрехи, да махне яркия лак и да остави естествената красота на пръстите й да се вижда.
Искаше да е онази Солара, която бе опознал — неговата Солара.
Касия бутна Кейн с рамо.
— Погледни. Направо занемя.
— Добре сме се справили — съгласи се Кейн, възхищавайки се на творението им.
Когато Солара отново го погледна, Доран намери гласа си.
— Еха — каза той. — Не знам какво да кажа. — Но тя заслужаваше много повече, затова той добави: — Петте хиляди кредита със сигурност са си стрували. Невероятна си.
Усмивката, с която тя отговори, стопли сърцето му.
— И ти прощавам — заяви Солара.
Преди Доран да успее да попита с какво е сгрешил, тя се обърна и тръгна. Той извика след нея да внимава, но не беше сигурен дали го чу.
Лежеше буден в тъмното само с болката за компания. Хрумна му, че щом стигнеше до Обсидиан, със Солара щяха да се разделят. Тя щеше да продължи към работата си в покрайнините, докато той щеше да се погрижи да изпълни дадената от баща му задача и да се върне у дома, за да изчисти името си. Пътищата им може би никога вече нямаше да се пресекат.
Не знаеше какво чувства и по този въпрос.
Всъщност знаеше.
Но преди да успее да обмисли причините за новото стягане в гърдите, той беше завладян от още един пристъп на замайване заедно с ужасна хладина, която сякаш изсмука мозъка от костите му. Доран се сви под завивките, докато вътрешностите му пулсираха като възпален зъб. Надяваше се Солара да се върне бързо с лекарството. Иначе пътищата им можеше да се разделят много по-рано.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Със светещите билбордове, огряващи кратерите му, търговският спътник не можеше да бъде пропуснат от който и да е пилот, минаващ по директния път от най-близката станция към Обсидиан — пътят, който „Банши“ старателно избягваше. Това място беше меката на туристите, почивка от продължилото месеци пътуване, където пътниците можеха да лекуват каютната си треска с медено вино, лазерни приключения и пъстри сувенири.
Но нито едно от тези неща не представляваше интерес за Солара.
Тя се наведе напред и се втренчи през прозореца на совалката, взирайки се над многоцветните реклами за БЪРЗА ПОПРАВКА НА СОВАЛКИ! и НАЙ-ДОБРИТЕ СЛОТ МАШИНИ В ГАЛАКТИКАТА! към единствения контролно-пропускателен пункт на върха на неподвижния купол, покриващ комплекса. Този тесен отвор беше единственият път навътре и навън.
Не беше идеалното разположение за бързо измъкване.
— Моля те, кажи ми, че има и заден вход — обърна се тя към Рени, който изключи тръстерите на совалката и се насочи към контролно-пропускателния пункт, което на практика ги хвърляше от трън, та на глог. Совалката мина достатъчно близо, за да може Солара да види силуета на покрито лазерно оръдие. Щеше да е незабележимо, ако не беше изкривеното пространство около него, което се диплеше като горещи вълни, издигащи се над асфалт.
— Бих могъл да го кажа — отговори той. — Но ще е лъжа.
Солара издиша и завърза пакет студен гел около глезена си, докато Рени подръпваше маншетите на фрака си, опитвайки се да удължи ръкавите. Ако искаше да изглежда елегантен, е трябвало да задигне фрака на някой по-висок човек.
— Не забравяй — каза той, показвайки придобитата си по нечестен начин електронна карта с кредити. — Аз съм чичо Джаред, брат на майка ти, а ти ми гостуваш за лятото.
Той насочи совалката към скенера на автоматизирания пункт за проверка — два панела от двете страни на тесен коридор, наблюдаван от охранител, който следеше всичко отвътре в станцията. Докато невидими лъчи претърсваха совалката за оръжие, Рени притисна откраднатата си карта към страничния прозорец. Както в автомоловете, така и тук безцелното разглеждане не беше позволено и посетителите трябваше да докажат, че имат кредити, за да влязат. През стъклото на станцията охранителят посочи към един ръчен скенер и каза на Рени да даде името и идентификационния си код.
Рени се включи на честотата на станцията и каза „Джаред Роджърс“, последвано от поредица от букви и цифри. Без да се бави повече, охранителят изключи защитното устройство и им позволи да влязат.