— Не беше трудно — каза Солара, отпускайки се на седалката си. Ръцете й бяха изпотени. Тя се огледа наоколо за нещо, с което да ги избърше, като накрая се спря на ръкава на Рени. Когато той се дръпна обидено назад, тя сви рамене и посочи към роклята си.
— Струваше пет хиляди кредита.
Той бръкна под седалката си и извади манерка с „Кристалин“.
— Отпий, но не го гълтай — каза той. — Изплакни устата си, след това го изплюй на ръцете си и го размажи по себе си.
Солара направи каквото й казваше, като внимателно избягваше роклята си. Дори и да е пияно, нито едно нормално момиче няма да разлее алкохол по такава рокля. Наведе се напред и попита:
— Мириша ли като след лудо парти?
— Горе-долу, но ще се изпари.
Още една причина да грабнат лекарството и да бягат. Беше забавно да се облече и гримира, но същността на това, което щяха да извършат, както и последиците, ако не успееха или ги заловяха, бяха започнали да й става все по-ясни. Сърцето на Солара заби лудо в гърдите й.
Рени премина край редица от магазини и заведения и се насочи към медицинския център в края на комплекса. Вместо да приземи совалката близо до аварийния изход, той кацна до един кораб, два пъти по-голям от тях.
— Няма да е трудно — каза й той, докато изключваше двигателя. — Но ако нещо се обърка, ела направо тук. Най-сигурното място, на което да се скриеш, е совалката, а ти можеш да я пилотираш до „Банши“, ако…
Ако ме хванат, трябва да бягаш.
Нямаше нужда да изрича последните думи. Солара разбираше това от времето, когато бе живяла на улицата. Колкото и доблестно да звучеше да не се изоставя никой, това беше наивно поведение, което нанасяше повече вреда, а не по-малко. Пазителите на Реда щяха да арестуват и двамата и щяха да се опитат да ги настроят един срещу друг, за да си осигурят бърза присъда. Ако охраната я заловеше, тя със сигурност очакваше Рени да се спаси и да занесе лекарството на „Банши“. Животът на Доран се изцеждаше от него и нямаха време за благородни постъпки.
— Благодаря ти — каза тя на Рени. — Не знам защо ни помагаш, но се радвам, че си тук. В никакъв случай няма да успея да се справя сама.
Той отправи към нея същата искрена усмивка, която бе размекнала сърцето й, когато се бяха срещнали. Искаше й се наистина да й е чичо, защото тогава кръвта щеше да ги свързва, независимо колко далече бяха един от друг. Не беше справедливо хората да не могат да избират собствените си семейства.
— Животът тук навън не е лесен — каза той. — Мисля, че го знаеш. Затова, когато съдбата те срещне по пътя със сродна душа, правиш всичко, което можеш, за да продължи пътуването по-дълго.
— Каква е твоята история? — попита Солара. Това можеше да е последният им шанс да говорят и внезапно тя изпита остра нужда да разбере повече за него. — Как се озова на „Банши“?
Той размаха пръст към нея, сякаш й се караше за липсата на вяра.
— Ще ти кажа само това. Имах дом на Земята, добра работа и жена, която ме обичаше повече, отколкото заслужавах. Но състоянието ми ми създаде проблеми. Откраднах от погрешните хора и вече не беше безопасно да остана. — Той я потупа по рамото. — Ще трябва да почакаш до по-късно, за да чуеш останалото.
Той отвори вратите на совалката и когато дойде да я вземе, Солара обгърна шията му с двете си ръце. Докато я носеше през площадката за кацане, тя облегна глава на рамото му и се намръщи, за да покаже, че я боли, в случай че охранителите ги наблюдаваха. Когато аварийната врата на медицинския център се отвори, двамата бяха залети от хладен въздух, изпълнен с острата миризма на антисептици.
Тя изохка силно, докато Рени се приближи бързо към приемното гише и каза на служителката:
— Това е племенницата ми. Нарани глезена си на едно празненство. — Пое си въздух и продължи, като всяка следваща дума излизаше от устата му по-бързо от предишната. — Изобщо не трябваше да й позволявам да отива, но тя ми обеща, че няма да пие.
— Ееей — изрече завалено Солара, забивайки пръст в гърдите му. — Не бях виновна. Казаха ми, че е плодов пунш.
Без да й обръща внимание, Рени погледна умолително към регистраторката — жена на средна възраст с намръщено изражение, което говореше, че смяната й почти свършва и заедно с нея и търпението й.
— Кажете ми, че имате лекарство, с което ще се оправи — каза Рени. — Не мога да я изпратя така при сестра ми. Заклех се да не позволявам…
— Как нарани глезена си? — прекъсна го жената, поглеждайки изрисуваното лице на Солара.