— Произнася се „дийт“ — каза той с въздишка, сякаш обясняваше това хиляди пъти на ден. — Как се чувствате?
Въпреки любезния въпрос, равният му тон й говореше, че това е само формалност, за да премине по-нататък, да приключи в една стая и да премине към следващата. Погледът му се премести върху скенера за кости на едната стена и Солара разбра, че трябва да прояви творчество, ако искаше да го забави.
— Много по-добре… вече — изрече тя, като се усмихна и сведе брадичка, поглеждайки го свенливо изпод миглите си. Никога по-рано не беше флиртувала така, но във филмите винаги се получаваше.
Деловата му маска изчезна и устата му зяпна, сякаш бе видял извънземно и не беше сигурен дали да вярва на очите си. Солара реши, че за повечето момичета той сигурно бе невидим, и изпита съчувствие към младия доктор. Тя го огледа смело от горе до долу, от късата му кестенява коса до върховете на практичните му обувки, а след това се усмихна по-широко, за да покаже, че харесва това, което е видяла.
— Не си това, което очаквах — каза тя.
Той запелтечи за момент, след което прочисти гърлото си.
— Нито пък ти.
— Но по хубав начин, нали?
По страните му пропълзя червенина, а погледът му се сведе към пода.
— Разбира се. Изглеждаш наистина добре.
Наистина добре? Ако това беше всичко, което можеше да измисли, нищо чудно, че не успяваше да си намери гадже.
— Мислиш ли? — попита тя, преструвайки се на свенлива, докато се навеждаше напред, за да покаже по-добре бюста си. Както и възнамеряваше, той забеляза това движение. Очите му се приковаха в извивките й и се изцъклиха, а лицето му придоби глуповат израз. Но точно когато си мислеше, че го е завладяла напълно, докторът сключи вежди и наклони глава.
— Какво е това? — попита той като посочи към шията й, приближавайки се. — Белег по рождение ли е? Или някаква рана може би?
Солара докосна шията си и усети нещо лепкаво. Когато отлепи ръката си, пръстите й бяха покрити с мазна прасковена каша. Тя се намръщи, като разбра какво беше станало. Деветдесетградусовият „Кристалин“, който беше изсипала навсякъде по себе си, сигурно бавно беше проникнал през грима й. Тя погледна бързо съм кокалчетата на пръстите си, където през дупките във фон дъо тена й надничаше черно мастило.
Това също не убягна от погледа на доктора.
Солара скри и двете ръце зад гърба си, но беше прекалено късно.
Виждаше въпросите, които се оформяха в ума му, докато погледът му се изостряше, връщайки се отново върху шията й. Имаше само една причина момиче да покрива кокалчетата си с грим и всеки, който беше достатъчно умен да завърши медицина, щеше да я разбере. И освен ако не живееше в пещера, щеше да разпознае и белега й.
Вратата се отвори и Рени застана на прага, преценявайки настроението с един бърз поглед. Вместо да се присъедини към тях, той потупа горния джоб на сакото си и направи знак с палец над едното си рамо.
— Ще изляза навън да изпуша една цигара. Ти стой тук, миличка. Ще се върна преди да усетиш.
Солара въздъхна с облекчение. Това беше сигналът им — съобщаваше й, че е откраднал тъкан-свързващото лекарство и ще я чака в совалката. Сега трябваше само да измисли правдоподобно извинение да го последва.
— Добре — каза тя. — Но ми се иска да се откажеш. Тези неща ще те убият.
— Както и танцуването на маса пияна — отговори той с намигване и тръгна.
Младият доктор не се засмя. Той гледаше как Рени изчезва във фоайето, а след това се обърна отново към Солара, свъсил съсредоточено вежди. Тя нямаше нужда от рентгеново зрение, за да види как парченцата от пъзела се подреждат в главата му. Време беше да се маха от тук.
Завъртайки глезена си, тя каза:
— Този пакет гел сигурно е подействал, защото се чувствам малко по-добре. — Тя стана от масата и се престори, че пробва дали може да стои. Изкуцука, когато левият й крак докосна пода. — Къде е тоалетната?
Очите на младежа се разшириха съвсем малко и тя я видя — ясната искрица на осъзнаването, която казваше, че най-после е направил връзката. Вече знаеше коя е.
— Ще ти намеря инвалиден стол — каза й той, отстъпвайки към изхода. — Остани тук.
След това изскочи навън и затвори вратата.
Солара се втурна след него, но когато набра кода върху панела за изхода, вратата отказа да се отвори. Тя грабна ръчния лост и се опита да го дръпне настрани, но колкото и силно да дърпаше, вратата не помръдваше. Беше я заключил.
Стомахът й се сви.
Щом се свържеше с охраната, щяха да заключат комплекса. Ако не успееше да стигне до совалката скоро, Рени нямаше да има друг избор, освен да я остави. Което значеше, че животът й наистина беше свършен.