Очилата на Рени бяха отхвръкнали, но той продължи, сякаш нищо не се е случило. Зави надясно, отделяйки се от другата совалка, и се отдалечи от огневата линия на оръдието. Един изстрел засегна корпуса им от лявата страна и ги завъртя, но той бързо оправи курса и включи бустерите. Совалката се насочи стремглаво към близката луна и след миг бяха извън обсега на оръдието.
Но това не означаваше, че са в безопасност.
Рени беше прекалено зает да се движи близо до гравитационното поле заради възможността за ускорение, за да гледа таблото, което грейна като коледна елха. Ключовете и бутоните бяха непознати за Солара и без диагностичните си уреди, тя не можеше да определи коя система е повредена.
— Какво да правя? — извика тя през виещите аларми.
— Свържи се с „Банши“ — отговори той и сграбчи тресящото се кормило. — Кажи на капитана, че ни трябва проследяване и пресрещане. Той ще знае какво значи това. — След това хвърли бърз поглед към контролното табло и добави: — Кажи му, че аварийната ни система е изгоряла. Остава ни кислород за още може би трийсет минути.
И няма безопасно място, където да кацнем, помисли си Солара. След това осъзна, че ако те умрат, ще умре и Доран, защото „Банши“ няма да ги открие навреме, за да доставят лекарството. Тази мисъл я накара да потрепери. Тя изпрати сигнал за помощ, но не получи отговор.
— Не знам дали цялата ни комуникационна система е повредена или само приемателят.
— Продължавай да опитваш.
И тя продължи — отново и отново, докато по кожата й полазиха тръпки, а зъбите й започнаха да тракат. Без затоплен кислород в кабината температурата бе спаднала толкова драстично, че дъхът й кондензираше в облаци пара — не бяха най-подходящите условия човек да лети гол.
Рени свали сакото си.
— Облечи това — каза той, а след това разкопча ризата си и й подаде и нея. — И си покрий краката.
Сакото пазеше топлината на тялото му и тя се зави плътно с него, преди да е изстинало. Когато се обърна да му благодари, тя забеляза мрежа от розови разрези по голите му рамене. Втренчи се намръщено в тях. Кръгли и равномерни, те приличаха на рани от лазер.
— Какво е станало с гърба ти? — попита тя.
След като включи на автопилот, Рени започна да опипва таблото в търсене на очилата си. Грейна, когато ги намери. Не бяха счупени.
— Помниш ли, когато ти казах, че откраднах от погрешните хора?
— Стреляли са по теб?
— Много старателно. Докато бягах, за да спася живота си като теб преди малко на спътника.
Солара се запита дали са знаели, че Рени не може да контролира желанието си да краде, но реши, че това няма да е от значение за хора, които стрелят по невъоръжен човек, и то в гърба.
— А дамата? — попита тя. — Тази, която те е обичала? Къде е тя сега?
— Иска ми се да знаех… или може би не — усмихна се тъжно Рени. След това поклати глава. — Виж в каква каша се забъркахме сега. Това не е живот, да се криеш в сенките, никога да не се установиш на едно място. Исках нещо по-добро за нея — истински дом и семейство, с което да се гордее. Затова я изоставих. — На лицето му се появи замечтан израз и той въздъхна с такъв копнеж, че сърцето й се сви. — Понякога ми се иска да ме е забравила, а понякога — не.
Солара не знаеше какво да каже, затова взе ръката му и двамата се втренчиха мълчаливо през прозореца пред тях, докато времето минаваше, изминатото разстояние се увеличаваше, а кислородът им намаляваше.
В един момент тя изпусна ръката му и й бяха нужни няколко опита, за да я хване отново. Движенията им станаха тромави, двамата вече бяха замаяни и объркани. Солара огледа пилотската кабина, но не разбираше какви са тези примигващи светлини, нито си спомняше накъде са тръгнали. Поемаше дълбоко въздух, но той никога не й беше достатъчен. Усещането й напомни за градските трамваи на Земята, които ставаха толкова задушни през лятото, че накрая ватманът отваряше някой прозорец.
— Ей, т-трябва да от-творим вратата — изрече със заекване тя. — Да влезе малко въздух.
Рени се втренчи в нея иззад очилата си и се опита да се почеше по гърдите, но ръката падна в скута му.
— Не мисля, че идеята е добра.
Тя тъкмо щеше да го попита защо, когато внезапно движение привлече погледа й. Обърна се и видя един стар, грозен кораб да лети до тях. Познаваше този кораб — не можеше да си спомни името му, но отчаяно искаше да е на борда му.
Рени също го видя и извика радостно.
— Движим се прекалено бързо — изрече той, насочвайки поглед към контролното табло. — Трябва да намалим.
Но само разтри челото си.