От совалката им излязоха две дебели метални въжета и се забиха в кораба, а след това ги издърпаха по-близо. Сякаш задвижени с дистанционно, двигателите им спряха и те се настаниха в дока на кораба със силно изтракване. Солара се опита да се изправи, но беше закопчана с колани, които едно момче с руси расти разкопча.
Той я измъкна в товарното помещение и след това се върна за Рени.
Въздухът вътре в кораба беше свеж и чист, толкова ободряващ, че тя напълни дробовете си на големи глътки, опъвайки платнените ленти, с които бяха завързани гърдите й. С всяко издигане и спускане на гръдния й кош умът й сякаш се избистряше и когато Рени се съвзе, тя вече го прегръщаше и се смееше истерично.
След известно време, когато бяха дали лекарството на Доран и се бяха уверили, че се стабилизира, екипажът се събра в трапезарията. Там Солара разбра, че капитанът изобщо не е получил сигналите й, а беше следил совалката през цялото време. Докато седеше на масата, тя си спомни думите на Рени за това, което бе искал да даде на жена си на Земята — истински дом и семейство, с което да се гордее.
Солара не знаеше тайните на екипажа или как са се кръстосали пътищата им и въпреки това тези непознати бяха направили повече, за да я защитят, отколкото собствените й родители през всичките й осемнайсет години. Според нея това със сигурност беше нещо, с което човек да се гордее. Рени бе сгрешил, когато каза, че това не е живот.
В този момент нямаше друго място, на което би предпочела да се намира.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
През следващите дни Доран започна да се страхува от нощите.
Беше прекарал толкова време на легло, че тялото му бе забравило ритъма му на сън и сега осемте часа, когато на кораба цареше тишина и спокойствие, той се чувстваше като в затвор. Искаше му се да бе излъгал Касия, че му трябват болкоуспокояващи. Тогава в малките часове щеше да е в медикаментозна кома, вместо да лежи буден и да се тревожи за онова, което му бе казала Солара.
Баща ти е в затвора.
Ехото от тези думи все още успяваше да накара стомаха му да се свие, защото разкриваше ужасяваща истина — той беше сам.
Не помнеше време, когато баща му да не е бил с него, за да му помага. Дори и когато не бе имал нужда от подкрепа, Доран бе минавал през живота с повече увереност, знаейки, че ако се препъне, баща му ще го хване. Сега, когато тази подкрепа вече я нямаше, той не можеше да се отърси от чувството, че пада. А баща му? И той ли беше самотен и изплашен или бе превърнал килията си в импровизиран офис и оставяше тревогите на адвокатите си? Доран нямаше как да разбере и мразеше това. Липсваше му гласът на баща му. Липсваше му това да кара баща си да се смее. Сега нямаше как да говорят, а Доран така и не бе разбрал какво трябва да направи, след като стигне на мястото с онези координати.
Щеше да продължи мисията си, но вече не беше уверен, че ще успее да изчисти името им. Вчера бе взел един таблет и бе узнал подробност по делото, която го накара да повярва, че някой им е скалъпил обвинение — някой в правителството. Пазителите на Реда твърдяха, че ДНК на Доран е открита по кашона с откраднатия от кораба им Инфиниум. Но Доран никога не бе стъпвал на борда на правителствен кораб и никога не бе чувал за Инфиниум. Това можеше да означава само, че Пазителите на Реда са поставили лъжливите улики, а ако беше вярно, процесът срещу него нямаше да е справедлив. Обзе го паника и му хрумна, че колкото и упорито да се бори, нещата може би никога няма да бъдат същите. Старият му живот може би щеше да свърши и да бъде заменен от това ново съществуване на бягство и постоянно криене.
Не. Доран пропъди тези мисли от главата си. Баща му разчиташе той да остане силен и да завърши задачата си. Каквото и да го очакваше на тези координати във далечните райони, то беше ключът към свободата му.
Трябваше да вярва в това.
На следващата сутрин той примигна към светлината на звездите, която се процеждаше през прозорчето, и погледна надолу към свитата на топка Солара, скрита под купчина одеала така, че се виждаше само носът й.
— Защо все още спиш на пода? — попита той, след това се изкашля да оправи гласа си. Със сигурност там не й беше удобно. Само като я гледаше и раменете започваха да го болят от спомена за тези корави метални плочи.
За да се отърве от това чувство, той протегна и двете си ръце над възглавницата и изви голия си гръб в протягане. В отговор няколко разместени прешлена си дойдоха на местата по гръбначния му стълб. Беше толкова хубаво, че той повтори движението, а след това сви колене към гърдите си, за да раздвижи и краката. Точно както и забравените удоволствия на душа, Доран не бе оценявал напълно всички възможности за движение, докато не бе останал неподвижен. Закле се никога вече да не приема тялото си за даденост.