Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че думите й са го засегнали.
— Не се преструвай, че си по-добра от мен — прошепна той. — Когато ти додрапаш до това да купиш първата си таратайка, аз ще контролирам цялото гориво в галактиката. Слънчевата лига ще се разпадне без Сполдинг и те го знаят. Ако не те бяха изключили, щеше да видиш как самият президент на Лигата ме поздравява.
— Ти все още не разбираш — поклати глава Солара.
— Ти си тази, която се заблуждава.
— Знаеш ли какво? Радвам се, че ме оставяш тук. — Тя махна с ръка към челото му. — Не си струва да си губя времето с теб.
Извивайки се назад, за да избегне докосването й, Доран посочи нагоре по стълбите.
— Не искам да те задържам. Билетът ти е анулиран. Ще ми е неприятно да те арестуват като пътник без билет.
Но въпреки смелите си думи, Солара не помръдна.
Не можеше да помръдне.
По горната й устна се появиха капчици пот, защото ако напуснеше сигурността на този кораб, връщане назад нямаше да има. Нямаше да оцелее там, навън. А ако останеше на борда на „Зенит“ и екипажът я хванеше, нямаше да проявят снизхождение. Не и с присъдата й, която беше толкова отскоро. Щяха да я изпратят в една от затворническите колонии. Щеше да прекара остатъка от живота си, копаейки рудата за горивото, което правеше Доран толкова богат.
Не.
Не можеше да загуби свободата си заради него. Трябваше да има друг начин.
— Най-добре е да побързаш — каза той със самодоволна усмивка. — Пътувал съм на много кораби като този и знам, че не им трябва цял ден, за да заредят с гориво.
Докато той злорадстваше, Солара оглеждаше машинното помещение за нещо, което можеше да вземе и да го размени за билет на друг кораб. Забеляза един подобрен гравитационен драйв, но без инструменти, с които да го свали, уредът не й вършеше никаква работа.
Мисли бързо — каза си тя. — Винаги се намират неочаквани разменни монети.
Тогава погледът й попадна върху гривната на ръката на Доран, която ги свързваше като господар и слуга, и решението я удари като гръм. Тази гривна беше най-ценното парче метал на борда, защото той я беше свързал към кредитната си сметка. А кредитът на Доран беше без ограничения. Само преди седмица той беше проиграл цяло състояние в казиното, сякаш това бяха някакви жетони, които бе намерил в буркан. Ако го пребореше и вземеше гривната, с парите му можеше да наеме частен кораб.
Солара задъвка език и го огледа — метър и осемдесет и пет, жилав, с изваяни мускули. Тези мускули бяха от фитнеса, не от физическа работа, но това не го правеше по-слаб. Не беше възможно да го пребори със сила.
— Какво има? — подразни я той, облягайки се на парапета и кръстосвайки крака. — Страхуваш се, че ще ти липсвам?
Тя се изсмя.
— Единственото, което ще ми липсва, е възможността да те изхвърля през отвора за боклука.
— Не си много учтива за момиче, отгледано от монахини — засмя се той.
Солара тъкмо щеше да отговори: „Може би не са били учтиви монахини“, когато си спомни прощалния подарък на сестра Агнес — миниатюрното оръжие в джоба й.
Пое си обнадеждено въздух.
Уредът изпускаше бързо усвояващо се течно лекарство с достатъчно невроинхибитори, за да зашемети муле. Само едно докосване до кожата на Доран и след няколко секунди той щеше да загуби съзнание. И още по-хубавото беше, че когато се свести, щеше да има ужасен махмурлук и нямаше да си спомня и собственото си име. Това означаваше, че няма да каже на никого, че е откраднала гривната, поне не за ден или два, а това й даваше повече от достатъчно време, за да се отдалечи на няколко слънчеви системи от него.
Солара бръкна в джоба си и обви пръсти около уреда, опитвайки се да не обръща внимание на внезапното чувство за вина, което се зараждаше в сърцето й. Това не я правеше лош човек. Доран не й беше оставил друг избор — въпросът беше на живот или смърт. Освен това токсините нямаше да му навредят.
Поне не и за постоянно.
Тя си повтори това, докато наместваше бутона в дланта си, и задейства миниатюрния ключ.