— Не — настоя той, повдигайки се на лакти. — Свали ги.
— Няма проблем — каза тя. — Аз нямам нищо против да ги нося.
— Но аз имам, по дяволите! — Доран нямаше намерение да вика, но ако тя започнеше отново да крие ръцете си, това нямаше да е заради крехката му чувствителност. — Искам да виждам татуировките ти. Те са част от самата теб.
— Но…
— Но нищо. Не ме е грижа какво сме казали по-рано. Денят, в който свали ръкавиците и ми разказа историята си, е денят, в който станахме приятели. Ако сега ги скриеш от мен, това ще е като стъпка назад. — Той знаеше, че не би трябвало да го е грижа. Скоро щеше да си отиде и нищо от това нямаше да има значение. Но имаше значение. За него. — Просто ги свали.
Тя се поколеба.
— Моля те — настоя той. — Заради мен.
Тя свали ръкавиците от ръцете си, но след това избягваше погледа му, докато сресваше и сплиташе косата си. Разговорът замря и когато Доран предложи да закуси с нея в трапезарията, тя настоя той да остане в леглото. Той се възпротиви, но успя да стигне само до вратата и едно замайване го накара отново да си легне.
Глупавото му тяло го предаде.
Дори повече от тишината Доран мразеше да се излежава като инвалид, докато останалите работеха. Всички на борда на „Банши“ имаха своето място — Рени се грижеше за навигацията, Солара поправяше, Касия и Кейн се занимаваха с ежедневни задачи, а капитанът общо казано спасяваше кожите им. Всичко, което Доран бе постигнал, беше един мизерен пиратски развод.
Ти никога няма да се промениш и животът ти никога няма да има смисъл. Когато умреш, няма да липсваш на никого, защото животът ти е без значение. Ти нямаш значение.
Знаеше, че сега Солара не вярва в тези думи, но все още го болеше, защото някъде дълбоко в тях имаше зрънце истина. Заради него „Банши“ се криеше като насекомо в този астероид. Половината квадрант го издирваше и ако Дейва научеха местонахождението му, щяха да използват това, за да заловят екипажа. Най-доброто, което можеше да направи за тези хора, беше да си тръгне. Така, макар и в много малка степен, щеше да направи нещо от значение.
— Сигурен ли си, че имаш достатъчно сили за това? — попита Солара, без да го поглежда, и побутна брезентовата му чанта с върха на обувката си. — Няма нужда да бързаш.
Няма нужда да бързаш. Това му повтаряха всички от екипажа, но беше минала още една седмица, а той не можеше да остане тук завинаги. Замайванията бяха изчезнали и, честно казано, той от доста време се чувстваше в състояние да пътува. Но не можеше да го признае, затова отклони въпроса, задавайки свой в отговор:
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Логично е. И двамата отиваме в далечните райони.
Вчера не бе издържал и й беше казал, че координатите са на място в далечните райони. Баща му нямаше да одобри това, но Доран не го беше грижа. Имаше доверие на Солара и не искаше да пътува сам.
— Благодаря ти, но тук имат нужда от мен. — Тя измърмори нещо за повредена охладителна система на главния двигател. — Твоят кораб сигурно върви като по вода.
— Ами Дейва?
— Каквото и да правя, не съм в безопасност — сви рамене тя. — Ако остана тук, ще са Дейва. Ако тръгна с теб, ще са Димаркъс и Пазителите на Реда. Шест от едната страна и половин дузина от другата.
Не можеше да възрази нищо на това.
— Но — добави тя — ще те закарам със совалката до кораба ти.
— Не е нужно — каза Доран. — Кейн каза, че той ще ме закара.
— Но аз искам да го направя. — Тя най-после погледна към него с колеблива усмивка в очите. — Така трябва. Аз съм тази, която те доведе на това побъркано място.
— Вярно е. Благодарих ли ти изобщо?
— Не, не мисля — кривна глава тя, правейки се на обидена.
— Нищо чудно. Аз съм си такъв глупак. — Тя го възнагради със силен смях и в този момент той би дал всичко да можеше да запази този звук. — Но вземи това — добави той, подавайки й огърлицата с горивните чипове. — Парите са по-полезни от думите.
— Няма ли да ти трябват?
Доран поклати глава. Политика на компанията беше да държат торба с пари на всеки кораб, притежаван от Сполдинг. Той щеше да има предостатъчно, за да завърши мисията си, а вероятно и за след това. Солара завърза кожената каишка зад врата си. Това накара Доран да си помисли за нещо и той се усмихна.
— Предизвиках Димаркъс заради теб — каза той. — А сега носиш моя знак. И знаеш какво значи това, нали?