Както и да е — помисли си той. — Ще се тревожа за това по-късно.
Стигна до пилотската кабина и започна да търси скритото отделение в пода, докато намери торбата с горивни чипове. Хвърли една шепа в джоба си и върна останалите на мястото им, а след това включи навигационните уреди на кораба. Баща му не му беше казал нищо за мястото, към което трябваше да отиде, освен Ще разбереш какво трябва да направиш, когато стигнеш там, така че Доран вкара координатите и седна на пилотския стол, за да види резултата. На картата се появи безименна планета с размерите на луна, която се намираше поне на един ден път след най-последното селище от далечните райони. Класифицирана само с номера си, миниатюрната планета се въртеше на прекалено голямо разстояние от слънцето си, за да поддържа някакъв човешки живот, което означаваше, че никога няма да влезе в списъците за тераформиране. Доран беше виждал такива светове, нищо повече от безполезни камъни, въртящи се в орбитата си. Защо баща му го изпращаше на такова място? Може би за някой нов елемент?
Тъкмо беше начертал основен навигационен курс, когато отвън един двигател изръмжа толкова силно, че контролното му табло започна да вибрира. Той премести поглед към предното стъкло и това, което видя, накара сърцето му да слезе направо в петите.
Пазителите на Реда го бяха открили.
Въоръжен кораб на Слънчевата лига, два пъти по-голям от неговия, кръжеше над дюните и тръстерите му вдигаха облаци от пясък във всички посоки. За част от секундата Доран си помисли, че някой го е предал, но след това умът му се затвори за всякакви ясни мисли, с изключение на тази за бягство. Ръцете му се впуснаха в действие, включвайки двигателите и помощните системи на кораба. Тръстерите от двете страни на кораба избумтяха, готови за излитане, и той сграбчи кормилото с разтреперани пръсти.
Сякаш очаквали действията му, Пазителите на Реда дадоха два идеално насочени изстрела, които превърнаха тръстерите му в безполезни парчета метал. Ударът изхвърли Доран от стола му и преди да успее да ахне, той се озова на пода, а над главата му зави хор от противопожарни аларми. В пилотската кабина се промъкнаха и се извиха струйки дим, който отрови въздуха и накара Доран да запълзи по корем към задната врата.
Подхранван от кислорода, огънят се втурна като светкавица през стените и електрическата система даде на късо. Докато Доран стигне до задната врата, вече и аварийното осветление не работеше. Той заопипва за ръчния лост и успя да отвори вратата. Вътре се разля ярка слънчева светлина и нахлу горещ въздух, който запрати пясък в лицето му.
Той излезе залитайки, като закриваше очите си от атаката на пустинята, и започна да се върти в кръг, търсейки безопасно място. Знаеше, че няма къде да се скрие, но му трябваше известно време, за да могат очите му да приемат тази мисъл. Опита да си каже, че така е най-добре, че в крайна сметка все някой щеше да го намери — и по-добре това да са Пазителите на Реда, отколкото Дейва или Димаркъс Хан. Сега поне щеше да стигне до Земята цял, а можеше дори и да разчита на справедлив процес.
Когато Пазителите на Реда кацнаха, Доран почти бе повярвал на собствените си лъжи.
Но тогава забеляза, че към него се носи още един кораб, толкова високо в небето, че трябваше да присвие очи, за да го види. Колосът се приближаваше, закривайки слънцето, като все пак оставаше извън гравитационното привличане на планетата. Дори и от това разстояние Доран разпозна очукания кораб, по-голям от великаните на Шотландия и два пъти по-грозен — като пирата, който го управляваше. Коремът на звяра се отвори и изхвърли десетина совалки, които се насочиха като стрели към него.
Доран се облегна назад, без да си направи труда да бяга. Черният пясък го опари отзад, но той не му обърна внимание. Защото каквото и да направеше, битката беше свършила.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сестра Агнес казваше, че доверието е като цвете, което се разтваря на слънцето — колкото повече се отваряш към топлината на света, толкова повече от божията благодат ще получиш. Но според Солара доверието беше като сгъваемо ножче — дай го на някого прекалено бързо и очаквай да получиш острие в гърба.
Колкото и да искаше да вярва, че Кейн е приятел, на нея й се беше сторило подозрително, когато беше предложил да пилотира совалката до Обсидиан. Никога до този момент не беше изявявал желание за допълнителна работа, така че защо да започва сега? Още по-подозрителна беше реакцията му, когато бе разбрал, че тя иска да го направи. Беше пребледнял и бе започнал да предлага услугите си толкова настоятелно, сякаш животът му зависеше от това. Явно криеше нещо. Зад доброжелателството и непринудената усмивка, тя бе усетила надигаща се тревожност, която показваше, че чувствата му към Доран не се бяха променили.