— Имаме цялата нощ? — ахна развълнувано Касия.
— Заслужихте си го. — Той насочи патерицата си към печката. — Сега довършвайте закуската и отивайте да се забавлявате. Разбрах, че в града има празник на плодородието. Може да е добре да започнете от там.
След думите му купи и лъжици задействаха вихрено и след по-малко от десет минути Доран и Солара тръгнаха към града, следвани от Кейн и Касия, които се караха за това чий ред е да се погрижи за прането на следващата сутрин.
Припукването на сухата трева беше приятен звук, на фона на който Доран вдигна ръцете и лицето си, наслаждавайки се на слънчевите лъчи. Тук беше есен и хладният бриз донасяше лек мирис на дим и царевица — характерните аромати на есента, независимо на коя планета се намираш. Ако затвореше очите си, можеше да си представи, че си е у дома и празнува с приятели около колите по време на футболен мач. Но тези спомени го изпълниха с жажда, която му причини болка, и разбудиха страхове, че може никога да не се върне към този живот. Затова вдигна ципа на взетото си назаем яке, дръпна надолу плетената си шапка и се загледа към празненството на площада.
Веднага забеляза простичката архитектура и липсата на светещи билбордове, което различаваше това място от планетите в туристическия пръстен. Повечето от техниката се произвеждаше на Земята, така че колкото по-далече беше селището, толкова по-примитивно беше то. Каргил се намираше в третия пръстен и произвеждаше най-вече зърно. След това щяха да дойдат рудниците, след това — затворническите селища, и най-накрая — координатите на баща му в далечните райони.
Доран никога не беше ходил там, но беше чувал, че заселниците в тези райони отглеждали зърното на ръка. Не можеше да разбере как се живее така. Но все пак той никога не беше живял в гъсто населените бедняшки квартали на Хюстън, така че всъщност нямаше право да ги съди. Тези хора с нищо не бяха заслужили съдбата си. Те работеха толкова много, колкото и той, защото трябваше да се борят за елементарните неща, които той приемаше за даденост. Доран погледна към Солара и се запита дали ще е щастлива на Вега.
Хората от града изглеждаха доволни от живота си и разговаряха оживено, докато разглеждаха стоките по масите, подредени по грубо павираните им улици. Група деца играеха непохватно на гоненица, препъвайки се в собствените си крака, обути в прекалено големи обувки, вероятно останали от по-големи братя и сестри. Това напомни на Доран, че трябва да купи дрехи, с които да замени гащеризона, който беше загубил при пожара.
— Ще се срещна с вас по-късно — каза той на групата и се запъти към една маса, цялата отрупана с дрехи втора употреба.
Само с половин горивен чип купи три чифта панталони, няколко ризи, пакет с чорапи и шорти, както и раница, в която да сложи всичко. Добра сделка, както разбра, защото горивото на Сполдинг тук струваше два пъти повече, отколкото на Обсидиан. Въпреки внезапното увеличение на цената на валутата му, Доран се намръщи, докато се отдалечаваше. Не виждаше никаква причина за високата надценка. Горивото струваше повече, когато се превозваше до отдалечени места, но не и толкова повече.
Намери приятелите си да играят обичайните за панаирите игри на една поляна зад кметството. Кейн държеше пушка в извивката на рамото си и изстрелваше лазерни лъчи по движещи се във въздуха холографски мишени. Съдейки по смеха на Касия, досега не бе успял да улучи нищо.
— Повредена е или нещо такова — измърмори Кейн, оглеждайки окуляра на пушката.
— Ако под повредена имаш предвид главата си, тогава съм съгласна — каза Касия.
Човекът, който работеше на сергията — едър мъж с пиърсинг на долната си устна и думите РОДЕН ДА УБИВА, татуирани на шията му, удари с длан по тезгяха и изръмжа:
— Нищо му няма на оборудването ми. Дай на дамата да опита.
Кейн се престори, че оглежда поляната.
— Дама? Не виждам никаква дама.
— Глупак такъв — каза Касия и грабна пушката. Мушна го в корема с нея, след това я вдигна спокойно към мишените и стреля. В отговор един балон избухна в бляскав букет от фойерверки. — Видя ли? — заяви тя и му върна пушката. — Единственото нещо, което е повредено, си ти.
— Вие двамата толкова лесно се хващате — каза Солара, заравяйки пръсти в торбичка с печени ядки. — Лазерът на пушката не е калибриран да отговаря на мишените. — Тя посочи към човека зад сергията с една от ядките, а после я хвърли в устата си. — Той определя улучванията с крачен педал. Това е най-старият номер на света.