Когато кехлибаренозелените й очи се втренчиха в неговите, всички тревоги на Доран изчезнаха, така както пролетта прогонва последните остатъци от зимата. Докато лежеше толкова близо до нея върху меката трева, с ръце, преплетени с нейните, беше лесно да забрави всичко, освен разпилените по страните й лунички и аромата на пудра захар върху устните й. Сърцето му заби в нов ритъм, който го предупреждаваше, че ще си има неприятности. Защото това момиче беше оставило следа у него, някъде дълбоко в душата му, където времето нямаше да я изтрие.
Той обхвана брадичката й със свободната си ръка.
— Ще ти идвам на гости.
— Обещаваш ли?
— Само се опитай да ме спреш.
По лицето й пробягна облекчение и мисълта, че и той е оставил следа в нея, стопли душата му.
— Но да се върнем на отпуската ни — каза той. — Какво ще правим сега?
Тя освободи ръката си и се изправи, след това се взря през училищния двор към градския площад.
— Чух, че тук някъде човек може да се повози върху сено. Искаш ли да опитаме? Прекалено много ядох за каквото и да е друго.
— Добре. Но нека отново да минем по улицата със сергиите — Доран искаше сувенир от този идеален ден, материален спомен, който да държи, когато ръката на Солара щеше да е на Вега.
— Какво търсиш? — попита тя.
— Ще го позная, когато го видя — вдигна рамене той.
Но след като минаха по цялата улица, той не беше похарчил нито един чип. Не липсваха стоки за продан — дърворезбени статуетки, обредни ножове, ръчно изработени бонбони, боди арт и всички възможни видове бижута.
Нито едно от тези неща не му напомняше за Солара.
Видяха Кейн, който се пазареше за цената на огърлицата от Етурия, която бе харесала Касия сутринта. Очевидно се беше върнал на кораба за още пари, защото отвори една торбичка с горивни чипове, за да ги види продавачът. Горкият, наистина беше влюбен. Доран реши да не ги прекъсва. Той направи завой и отведе Солара в църковния двор.
Когато стигнаха там, те се качиха на едно дървено ремарке. Закачиха го към кораб на въздушни възглавници, който беше виждал и по-добри времена. Корабът ги вдигна във въздуха достатъчно високо, за да могат краката им да докосват върховете на избуялите бурени, и тръгна не особено бързо. Те седяха така, че раменете им се докосваха и се полюшваха заедно, докато корабът ги теглеше през полето към гората отвъд него. Доран никога не беше мислил, че може да се наслаждава на нещо толкова простичко като бавно плъзгане сред дърветата, но когато свършиха, той плати, за да се возят отново.
Когато слънцето слезе зад хоризонта и две луни се издигнаха и заеха мястото му, те отидоха в културния център, който беше украсен като хамбар с бали сено, дървени греди и разхвърляна по пода слама. Танците вече бяха в разгара си, изпълвайки нощта с музиката на гъдулки и тропането на крака, заедно с мускусната миризма на прекалено много хора на едно място.
Близо до входа се беше облегнал един младеж, който беше скръстил ръце на гърдите си и определено изглеждаше недоволен от това, че трябваше да прибира пари за вход, докато приятелите му танцуваха вътре. Но се оживи, когато забеляза Солара, ухили се и размърда вежди.
— Ей — каза той. — Искаш ли да се повеселим?
Доран погледна намръщено младежа и сложи ръка на кръста на Солара.
— Затова сме тук.
Без да се притесни, местният протегна ръка с дланта нагоре.
— Добре. Ще ви струва три бита.
След като му платиха, той бръкна в джоба си, извади кожена торбичка и им подаде по едно парче сушена ябълка.
— Приятен апетит — каза той и им махна да влизат.
Това се стори странно на Доран, но не си зададе никакви въпроси. Двамата със Солара сложиха ябълката в устата си и влязоха вътре да се присъединят към празненството. Трябваше му само един миг, за да разбере, че не дъвче ябълка. Горчива и мускусна, тя имаше вкус на развалена гъба. Той се огледа, за да намери някъде, където да я изплюе, а Солара сложи ръка на устата си и направи същото. Скоро намериха в ъгъла кош за боклук и изплюха парчетата.
— Какво беше това? — попита тя. — Някаква гъба?
— И то гранясала — каза той и плю отново в коша.
— Но не е нещо, което чаша сайдер да не може да оправи.
Това свърши работа. Когато всеки от двамата прочисти небцето си, те отидоха на дансинга.
Доран нямаше представа как да се движи на тази музика, затова хвана Солара за кръста с двете си ръце и я поведе в обикновен куикстеп. Веднага щом сграбчи раменете му, той разбра, че и тя не може да танцува на музиката, но накрая успяха да синхронизират стъпките си достатъчно, за да следват кръга, в който се движеше тълпата из стаята. Приемайки непохватността си, двамата се засмяха и започнаха да се въртят, докато музикантите не смениха ритъма с една бавна балада.