Тя го бутна в гърдите и той се търкулна на тревата. След като дишането им се нормализира, те останаха да лежат един до друг, като от време на време се смееха или нареждаха на луните да спрат да се въртят. Доран тъкмо щеше да каже, че гъбата, която бяха изяли, щеше да е по-добра упойка, отколкото наркотик, когато му хрумна нещо и той седна.
— Знам какъв сувенир искам — каза той.
— Така ли?
Той хвана китката й и прокара палец по нежната й кожа.
— Да си направим еднакви татуировки, така че никога да не забравяме този ден.
Солара разтвори устни, ахвайки възхитено.
— Страхотна идея!
— Наистина ли? Значи ще дойдеш с мен?
— Разбира се — отговори тя. — Да побързаме, преди да сме се разколебали.
— Хайде, ставайте, лудетини.
Някой изрита обувката на Доран и го разбуди. Нямаше нужда да отваря очи, за да разбере, че слънцето е изгряло. То пронизваше мозъка му право през клепачите, от което цялата му глава туптеше. Доран изпъшка, обърна се настрани и стисна слепоочията си. Нещо сухо и грапаво погъделичка ръцете му и когато отвори очи вида кафява трева под себе си. Трева?
— Изглеждате доста зле — чу се отново гласът. Приличаше на Кейн. — Но, ей, поне не сте голи на поляната на Първа презвитерианска църква на Песирус. От такъв срам няма отърваване.
— Не — съгласи се Касия. — Аз мога да го потвърдя.
— Капитанът каза да завлечете пияните си задници на борда. Негови думи, не мои — каза Кейн. — Трябваше да сме излетели преди час.
Доран седна, въпреки че през половината му мускули премина болка.
— Не сме пияни — прошепна той с пресъхнало гърло. По дяволите, беше жаден. Огледа се и видя Солара да лежи до стената на хамбара. Тя разтриваше чело, а китката й беше покрита с парче бяла марля. При вида на превръзката всички спомени от предишната вечер се втурнаха към него, удряйки го в лицето. Нямаше нужда да поглежда към своята китка, за да разбере, че и тя е превързана. А и кожата му на това място вече не беше изтръпнала. Всъщност го болеше жестоко.
— О, не — изрече той. — Какво направихме?
Въпросът беше хипотетичен. Той си спомняше всяка дума, всяко хихикане, всяко непохватно опипване и най-вече изцапаната с мастило игла, която щеше да направи невъзможно някога изобщо да забрави всичко това. Доран бе искал сувенир и го беше получил — във формата на четири антични пиратски саби, извити в цифрата осем.
Символът на Братството на Отхвърлените.
Да видим как ще обясниш това на акционерите, помисли си той.
— Моля те, кажи ми, че е било сън — сложи ръка върху очите си Солара. — Кажи ми, че не бяхме татуирани от пенсиониран счетоводител, който се занимава с боди арт от един месец. — След това надникна под превръзката и изхленчи: — Не. Не е било сън.
— Бих попитала какво сте правили, но вече знам — каза Касия. Тя се наведе да разгледа шията на Солара и добави: — Вие двамата сте истински зверове!
— Тихите води са така — засмя се Кейн и я бутна с лакът.
Очите на Доран срещнаха тези на Солара, а след това погледна шията й и цялата кръв се оттегли от лицето му. Кожата й беше покрита със смучки. Когато се видеше в огледалото, щеше да го убие.
— Съжалявам — каза той, но след това си спомни как гъбата беше променила усещанията му и му беше дала някакъв оргазъм, който усети с ушите си, и цялата история беше толкова откачена, че той не успя да спре смеха си. — Не съм правил… — успя да изрече сред кикотенето той — … смучки на никого от седми клас.
Лицето й почервеня така, че стана почти като шията й.
— Дължиш ми посещение при фалшификатор на плът — изрече тя, изправяйки се. — А това — тя посочи към него, след това към себе си — няма да се повтори.
Солара тръгна сърдито, следвана от Касия, която очевидно се стараеше да остане сериозна.
Доран все още се смееше, макар да знаеше, че това няма да продължи дълго. Напрежението в стомаха му казваше, че скоро ще коленичи пред безмилостните богове на тоалетната.
Кейн потрепна в знак на съчувствие и му подаде ръка.
— Чувал съм това и по-рано. Миналата година след хелбери фестивала.
— Ще й мине — каза Доран, приемайки помощта му. — Някога.
Кейн го издърпа да стане, смеейки се.
— И аз така си мислех. — Той тупна Доран по рамото и добави: — Късмет. Ще имаш нужда от него.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Смучките избледняха след една седмица, но остроумията на екипажа всяка вечер в трапезарията бяха почти като миризмата на изгоряла каша — изобщо нямаха край.