— Няма… проверка… геомагнитна буря… електрическите системи… трябва да…към планетата докато отмине.
Съобщението беше достатъчно ясно. Те се върнаха горе, за да закопчаят коланите си за трудното кацане, което ги очакваше, а след приземяването всички се събраха в трапезарията.
— Къде сме? — попита Кейн, събирайки разпилян боб от масата.
Касия взе кърпата от него и започна да чисти изцапаното, а молитвената й огърлица подскачаше при всяко движение.
— Навън може ли да се диша? Или ще ни трябват скафандри?
— Няма нужда — отговори капитанът. — На Ню Хейвън сме.
Солара почувства, че веждите й подскачат нагоре.
— Но това значи, че сме…
— В далечните райони — довърши той. — И не, Пазителите на Реда не могат да ни пипнат тук. Но не се радвайте прекалено много. Има причина те да не патрулират в тези колонии.
Солара не възрази, но отговорът на въпроса за причината зависеше от това кого ще попиташ. Политиците твърдяха, че покрайнините са бреме за обществените ресурси, че далечните поселища не генерират достатъчно приходи, за да заслужат защита от страна на полицията. Други загатваха, че колонистите са се превърнали в зверове и не е безопасно да се патрулира там. Но според историите, които тя беше чувала, истинската причина Пазителите на Реда да стоят далече, беше това, че жителите на тези колонии отказваха да бъдат контролирани.
Тази последна причина й харесваше най-много, затова бе избрала да вярва на нея.
— Получих сигнал за злополука от северното селище — каза капитан Роси. — Реших да го проверя. — Той кимна към Солара. — Защо не дойдеш с мен да получиш някаква представа за този свой нов живот?
Нещо в тона му я притесни, но тя кимна. Искаше да види как действа един град в далечните райони.
— И аз идвам — каза Доран. Той сложи ръка на рамото й, а тя веднага я отхвърли.
— Както искаш — каза му капитанът. — Но совалката е двуместна, така че трябва да предложиш скута си — капитанът закуцука към стаята си и извика през рамо: — Ако имате оръжия на борда, вземете ги. И колкото по-големи, толкова по-добре.
Доран стрелна Солара с поглед.
— Това не звучи добре.
И тя мислеше така, но не го каза. Вместо това, взе уреда за зашеметяване и си каза, че капитанът преувеличава.
Един час по-късно откри, че не е преувеличавал.
— Боже мой — прошепна Доран, надничайки през прозореца на совалката към опустошението под тях. Ръцете му я обхванаха по-плътно или за да я защити, или заради шока — нещо, което Солара не можеше да разбере точно. — Какво е станало тук?
Тя се размърда на скута му и се наведе по-напред, за да огледа града или каквото беше останало от него. Никога не беше виждала такова поражение. Дървени сгради бяха смазани, а гредите им бяха забити в прахта, разцепени на парчета. Нито една от развалините не беше изгорена от огън и не се виждаха следи и от наводнение. Изглеждаше сякаш просто някакъв огромен ботуш е слязъл от небето и е смазал селището. И още по-странното беше, че заобикалящите го поля със зелени посеви бяха недокоснати, включително и един комбайн, наполовина покрит от лози.
— Може би някакво оръдие? — каза Солара.
Капитанът поклати глава и насочи совалката на изток.
— Сноп от светкавици.
— Какво?
— Това е страничен ефект от небрежно тераформиране. Когато атмосферата не е стабилна, тя предизвиква странни бури. Като вихрушки, които набират сила и връхлитат с един-единствен удар. Виждаш ли как пораженията са ограничени на едно място?
Тя кимна.
— По това се познава. — Той промърмори нещо на себе си, след което каза: — Поселищните брокери заселват тераформациите прекалено бързо. Примамват хора към далечните райони с обещания за безплатна земя, а след това ги оставят заклещени тук за цял живот… колкото и да продължи това.
— Защо заселниците не се връщат обратно?
— С какви пари? — попита капитанът. — Те продават всичко, което имат, за да платят таксата на брокерите и еднопосочния билет до обещаната им земя. Когато пристигнат тук, изхарчват каквото им е останало за семена, машини и горивото, за да могат да работят. Не им остава много за билет.
— А гориво? — попита Доран. — Ако искаш да напълниш резервоара, колко ще ти струва тук?
— Само един глупак би направил това — поклати глава капитанът.
— Нищо. Колко на единица тегло?
— Не съм сигурен — отговори Роси, свивайки рамене. — Поне сто кредита, може и повече.