Челюстта на Доран увисна.
— Но на Обсидиан беше само два кредита.
— Вече не си на Обсидиан.
— Това е измама с цените — каза Доран. — Заселниците как успяват да купуват гориво за машините си?
Солара си спомни комбайна, който беше видяла изоставен в полето.
— Предполагам, че не успяват — изрече тя и мисълта й се пренесе на Вега. Колко дълго щяха да имат нужда от механик, ако не могат да си позволят да поддържат машините си?
— Както и да е — продължи капитанът. — Да предположим, че колонистите намерят кой да ги откара до Земята. Няма да имат къде да живеят, освен да се натъпчат в едностаен апартамент с още половин дузина други семейства. Нали затова са заминали.
— А не могат да се установят никъде другаде — каза Солара. — Не и без пари или предварително уговорена работа.
Стомахът й се сви. Дори и да намереше работа в туристическия пръстен, това ще означава, че Пазителите на Реда ще могат да се доберат до нея и да предявят още едно обвинение в углавно престъпление. Изправена пред избора между Вега и затворническо селище, щеше да се наложи да опита късмета си в далечните райони. Каза си, че всичко ще е наред, че е подготвена за това.
Но сама не си вярваше.
— Затова остават — каза капитанът.
— И се опитват да се справят, доколкото могат — довърши тя. — Както ще направя и аз.
Доран я държеше здраво с едната ръка, докато с другата подръпваше ухото си — нещо, което правеше само ако се бяха скарали или когато трябваше да й се извини. Солара се запита дали не се тревожи, че ще трябва да сподели нейната съдба, в случай че не успееше да отхвърли отправените срещу него обвинения.
— Всичко е наред — прошепна тя. — Баща ти вероятно има купища пари скрити някъде. Сигурна съм, че няма да се наложи да спиш на моя диван.
Той прокара ръка по лицето си, сякаш не беше чул думите й, и след това отново се съсредоточи върху пейзажа.
— Ако някой е изпратил сигнал за бедствие, значи има оцелели. Къде е най-близкият град? Може да са отишли там.
— На около четири дни път от мястото, на което кацнахме с „Банши“ — отговори капитанът. — Но ранените не биха могли да стигнат до там. Сигурно са построили временен лагер. — Той посочи към тънката струйка дим, която се извиваше от едно празно място, където не се виждаха нито постройки, нито хора. — Като този.
Капитанът приземи совалката на върха на един хълм на около двайсет метра от мястото, но вместо да отвори страничните врати, той вдигна един античен револвер — от онези, които изстрелваха метални куршуми вместо енергийни пулсации.
— Някога стреляли ли сте с такъв? — попита той. Когато поклатиха глави, той им подаде по един кинжал в ножница. — Тогава затъкнете тези в коланите си. И не се притеснявайте да ги използвате.
— Мислех, че сме тук, за да помогнем — отбеляза Доран.
Капитанът закопча револвера през гърдите си.
— Никога не си опитвал да спасяваш удавник, нали?
— Не — отговори Доран, сбърчвайки чело. — Какво общо има това с…
— Изпадат в паника — прекъсна го капитанът. — Вкопчват се в теб и те повличат надолу. Не могат да се спрат. Биха направили всичко за още една глътка въздух — Роси посочи към още един револвер, преди да сложи и него в кобура. — Отчаяните хора убиват, за да оцелеят. Ще направя каквото мога за тези заселници, но не за сметка на живота на някой от моите хора. Ясно ли е?
Двамата кимнаха.
— Добре — каза той, отключвайки вратата. — Сега се пазете един друг.
Шумът от совалката беше накарал десетина оцелели да излязат от скривалищата си. Заселниците примигваха към тях със зачервените си очи, които изглеждаха сякаш ще изскочат от орбитите си. Косите и лицата им бяха покрити с толкова мърсотия, че Солара не можеше да разбере кои са мъже и кои жени, нито на каква възраст са. Дрехите им висяха на парчета върху слаби, остри рамене, а под изпокъсаните подгъви на панталоните им се подаваха кокалести глезени.
С каквото и да се бяха хранили, очевидно не беше достатъчно.
— Уловихме сигнала ви за бедствие — каза капитанът, като не пропусна да разтвори якето си и да покаже двата револвера. — Може би ще успеем да транспортираме ранените. Колко са?
Един човек пристъпи напред и отговори с дълбок мъжки глас:
— Няма нито един. Поне вече не. Последният умря от загуба на кръв преди няколко дни.
— Оцелели?
— Това, което виждате тук. И още петдесет в землянките — посочи с палец зад гърба си мъжът.
Когато се огледа по-внимателно, Солара забеляза зад групата няколко заслона, изкопани в хълма, които на практика бяха пещери изровени в пръстта. В центъра на лагера припукваше малък огън и на него се опушваха няколко парчета месо. Погледът й бе привлечен от внезапно движение и тя забеляза покрито с кал дете, което бе подало глава от пещерата си и я разглеждаше. Бялото на очите му се разшири, когато срещна погледа й, но някой го грабна бързо и го дръпна навътре.