— Ако искате транспорт до следващото селище, може би ще успеем да го организираме — каза капитан Роси.
— Благодаря ти, приятелю — отговори хладно мъжът, с тон, който противоречеше на думите му. — Ще останем тук и ще строим отново. До жътвата остава само един месец, а реколтата тази година изглежда добра. С нея ще изкараме зимата.
— А какво ще ядете през това време? — попита Роси. — Не виждам никакви животни.
— Току-що заклахме последното добиче — посочи мъжът към дългите, червени парчета месо, които висяха над огъня. — Месото е добре запазено.
— Ще ви стигне ли?
Мъжът сви кокалестите си рамене.
— Ако не, търговците на роби скоро ще дойдат. Винаги се появяват. Най-отслабналите ще струват по един бушел зърно за човек.
— Ще продадете собствените си хора? — попита капитанът, без всъщност да звучи учуден.
— По-добре живот в робство, отколкото гладна смърт. — В очите на мъжа проблесна внезапна идея и той добави: — Имаме вдовици. И осиротели момичета. Те ще бъдат идеална компания за екипажа ви. Ако искате да направим сделка…
— Не купувам плът.
Мъжът изглеждаше объркан, сякаш се бе обидил от резкия отказ. Той наклони мръсната си глава и огледа всеки от тях по начин, от който косата в основата на шията на Солара настръхна. След това погледът му се върна върху револверите на капитана и той попита:
— Колко човека има в екипажа ви?
Пулсът на Солара се ускори от страх, защото разбра какво мисли мъжът. Търговците на роби щяха да платят много повече от един бушел зърно за нея, а за силно момче като Доран щяха да дадат дори още по-висока цена. Усети, че мъжът ги преценява, изчислявайки колко пъти може да стреля капитанът, преди да го повалят. Сложи ръка върху дръжката на ножа си, но дори и въоръжени, те не можеха да се справят с група от шейсет човека.
Внезапно й хрумна нещо и тя нави ръкавите на ризата си, така че татуировките й да се виждат.
— Повече от достатъчно — избърбори тя. — Като се има предвид кои сме.
Очите им се разшириха и водачът на групата отстъпи крачка назад. Той самият беше беглец, така че очевидно разпозна символа на Братството на Отхвърлените и знаеше значението му. Всеки с тази татуировка принадлежеше към мрежа от безмилостни бойци. Да предизвикаш един от тях, означаваше да предизвикаш всичките.
Доран бързо разбра и също показа китката си. Той погледна отвисоко към групата и изрече заплашително:
— Чували сте истории за Димаркъс Хан, пиратския водач с юмруци като ковашки чук. Аз съм човекът, който го победи и взе булката му.
За да потвърди думите му, Солара кимна леко.
— Той може да владее вътрешния кръг на квадранта, но далечните райони са мои — продължи Доран. — Всички Братя в този район ще отговарят пред Даро Червения. — Той изпука с кокалчетата си и наведе глава настрани, имитирайки идеално пиратския повелител. — Ако някой има против, да ме предизвика сега, пред тези свидетели.
Не се появиха желаещи.
— Нямаме спор с вас — каза лидерът на групата, правейки още една крачка назад, докато вдигаше ръце в знак на помирение. — Да се разделим като приятели… и съюзници.
След като се престори, че обмисля думите му, Доран кимна, сякаш му прави услуга. След това се качиха на совалката, без да се обръщат назад.
Късно същата вечер, когато „Банши“ беше заключена здраво и останалата част от екипажа спеше в леглата си, Солара застана пред огледалото в стаята и разплете плитките си със студени, лепкави пръсти. Не можеше да прогони мисълта за кокалите, които стърчаха от дрехите на заселниците, или за това как с хлътналите си очи приличаха повече на плашила, отколкото на хора.
Дали след една година на Вега същото щеше да се случи и с нея?
Да, ако някой не ме продаде преди това, осъзна тя.
Капитанът я беше предупредил преди месеци, но тя упорито бе настоявала на мечтите си за независимост и желанието да принадлежи някъде — да я почитат заради мазолите на ръцете и маслото под ноктите й. И тук нямаше свобода — не и наистина. Просто беше сменила една форма на потисничество с друга. Дали на Земята или на Вега, животът й винаги щеше да е жестока борба за оцеляване.
Очите й се напълниха със сълзи, но тя примигна и ги пропъди, съсредоточавайки се върху отражението на Доран в огледалото. Можеше да познае, че в мислите си и той е някъде надалеч. Седеше превит на края на леглото, подпрял се с лакти на коленете си, и се беше втренчил в ръцете си. Бяха хубави ръце, силни и загрубели от месеци труд, но тя се съмняваше, че той наистина ги вижда.