— Виждала ли си океана? — попита той.
— Веднъж — извика през рамо Солара. — Монахините ни заведоха за един ден до Галвъстън. Валя през цялото време, но ние се забавлявахме. Сестра Агнес ми позволи да я заровя до шията и да направя от нея скулптура на русалка.
— Искам да те заведа на Карибите — заяви Доран. — Ще вземем една от по-малките яхти на баща ми, за да може да пуснем котва в плитчините на островите. — Така щяха да са съвсем сами — никакви хотели, никакви туристически плажове, нито дори екипаж, който да им пречи. — Ще се гмуркаме и ще плуваме направо от лодката.
— Собствена яхта? Какво ще е следващото, лична совалка?
— Ами, да — отговори той. — Как иначе ще стигнем до пристанището, за да вземем яхтата?
Солара се изправи и се облегна на лакът, усмихвайки се към него.
— Ако се опитваш да ме глезиш, няма да се получи. Аз мога сама да се грижа за себе си.
Той отвърна на усмивката й, докато цялото му сърце се разтапяше. Чувствата му към нея бяха почти осезаеми, надигащи се като огромни вълни в гърдите му, и той откри, че непрекъснато иска да ги изразява. Всяка нощ правеше всичко, което можеше, за да й покаже колко много я обича — докато двамата оставаха без дъх и напълно изтощени, — но не беше достатъчно. Искаше да даде на Солара гардероби, пълни с лъскави вечерни рокли, да я отведе на екзотични места и да я нахрани с най-отбрани ястия. Нямаше по-добра награда от това да я вижда щастлива, затова от този момент нататък, Доран щеше да я глези така, сякаш това беше най-важното му задължение.
— Аз съм много мотивиран — каза той. — Затова предлагам да не се съпротивляваш.
Тя се наведе за една бърза целувка, преди да се върне към задачата си.
— Малко избързваш. Може да не успеем да се върнем.
Доран се намръщи. Знаеше това по-добре от всеки друг.
— Човек може да мечтае.
По интеркома на „Банши“ прозвуча гласът на капитана и сложи край на бляновете.
— Изглежда, че най-лошото от бурята е преминало, така че се пригответе за излитане. Би трябвало да пристигнем на планета Х до сутринта.
Планета Х — мястото, където трябваше да отиде Доран. Това означаваше, че ужасното му пътуване почти свършваше, макар че дали щеше да приключи в негова полза оставаше да се види.
— Искаш ли да говорим за това? — попита Солара.
— Не — отговори той.
Не искаше и да мисли за това. През последните няколко седмици той едва не се бе пръснал от мислене, опитвайки се да разбере как да спаси себе си и да освободи баща си. Сега, когато разбираше животът на колко хора в далечните райони зависи от завръщането му в „Сполдинг Фюъл“, той усещаше на раменете си толкова голям товар, че понякога се улавяше, че се привежда под него. А ако не успееше? Или ако някой друг разбереше за координатите и стигнеше там преди него?
Не, със сигурност не искаше да говори за това.
— Е, забравете онова, което казах — обади се ядосано капитан Роси по интеркома. — Бурята сигурно е повредила предавателя. Не искам да излитам, преди да е поправен. Лара, ще дойдеш ли да погледнеш?
Солара се измъкна от тръбите под пода.
— Разбира се, само една минутка.
— Мисля, че частите са изгорели — каза капитанът. — Може би ще успееш да вземеш каквото ни трябва от другата система.
— Каква друга система? — попита тя, сбръчквайки чело.
— Аварийната комуникационна система. Тя е добра резерва, но ако трябва да избирам между двете, предпочитам да работи главната.
— Не знаех, че имаме резервна.
— Не се предполага да знаеш. Тя е скрита под конзолата.
Солара размени един дълъг, мълчалив поглед с Доран — поглед, който им казваше, че когато претърсваха кораба, бяха оставили един камък необърнат. Колкото и да не му се искаше да се връща назад, той не можеше пренебрегне вероятността Кейн да е използвал аварийната комуникационна система, за да се свърже с Пазителите на Реда.
— Добре — отговори Солара на капитана. — Идваме.
Десет минути по-късно Доран лежеше под контролното табло в пилотската кабина и примигваше срещу един миниатюрен комуникационен екран, докато Солара рестартираше апаратурата зад него.
Древният екран примигна и оживя, искайки от него да вкара честотата на получателя. Той не беше свикнал с такава операционна система, затова се наложи да опита няколко пъти, за да стигне до главното меню, но щом се озова там, влезе в папка ИЗПРАТЕНИ и зачака да се появи информацията. Скоро екранът се изпълни с цели страници от редове, като всеки от тях показваше дата, време, честота и дължина на съобщението за всяко обаждане, направено от „Банши“. Прегледа предишния месец, търсейки кода за повикване на Слънчевата Лига, който завършваше на серия от нули.