Дънстън се поколеба. Точно в този момент джентълменът с черния копринен цилиндър мина покрай сергията и измърмори:
— Готово. Дългът ми към теб е уреден и наемът ми е платен.
Дънстън тръсна глава, сякаш да прогони сън, и отново се обърна към младата дама.
— Откъде са тези цветя?
Тя се усмихна разбиращо.
— В полите на планината Каламон има една поляна със стъклени цветя. Пътят дотам е опасен, а пътят обратно — още повече.
— И какво правят? — попита Дънстън.
— Целта и функцията на тези цветя е най-вече декоративна и успокояваща; те носят удоволствие; могат да бъдат подарени на любим човек в знак на обич и привързаност, а звукът, който издават, е приятен. Освен това много красиво отразяват светлината. — Тя вдигна на слънцето една камбанка и Дънстън нямаше как да не забележи, че цветът и блясъкът на виолетовия кристал отстъпват пред тези на очите й.
— Разбирам — каза той.
— Освен това се използват в определени заклинания и магии. Ако случайно сте магьосник…
Дънстън поклати глава. Забеляза, че в тази млада дама има нещо особено.
— Е. При всички положения са красиви — каза младата дама и се усмихна отново.
Особеното беше заключена около китката на младата дама и около глезена й тънка сребърна верига, която стигаше чак до фургона отзад.
Дънстън любезно отбеляза наличието м.
— Веригата ли? Тя ме държи към сергията. Аз съм лична робиня на вещицата, която е собственичка на сергията. Плени ме преди много години, докато си играех край водопадите в бащините ми земи високо в планините, преобразена като красива жаба, която все преследвах, без да мога да я хвана, докато неволно не се озовах извън владенията на баща ми, където тя прие истинския си облик и ме напъха в една торба.
— Завинаги ли ще останеш нейна робиня?
— Не. — Девойката от Самодивската земя се усмихна. — Ще си получа свободата, когато луната изгуби дъщеря си, ако това се случи в седмицата, когато се съберат два понеделника. Чакам този момент търпеливо. Междувременно правя каквото ми каже и мечтая. Ще си купиш ли сега цвете от мен, млади господарю?
— Казвам се Дънстън.
— Чудесно име — Тя се усмихна закачливо, — Къде са ти клещите, Дънстън? Да щипнеш дявола за носа.
— А ти как се казваш? — попита Дънстън и се изчерви до ушите.
— Вече нямам име. Робиня съм и името ми бе отнето. Отзовавам се на „Ей, ти!“ или „Момиче!“, или „Мърло такава!“, и на много други обиди.
Дънстън забеляза как сребристата тъкан на роклята прилепва към тялото й; даде си сметка за елегантните му извивки и за виолетовите й очи и преглътна.
Бръкна си в джоба и извади носната кърпа. Вече просто не можеше да вдигне поглед към жената. Изсипа всичките си пари на сергията.
— Вземи колкото трябва за това — каза и взе от сергията едно снежнобяло кокиче.
— Тук не приемаме пари. — Девойката избута монетите към него.
— Така ли? А какво приемате? — Защото вече беше доста възбуден, а единствената му задача беше да се сдобие с цвете за… Дейзи, Дейзи Хемпсток… да се сдобие с цвете и да си тръгне, защото честно казано в присъствието на младата дама се чувстваше все по-притеснен.
— Мога да ти взема цвета от косата — каза тя — или всичките ти спомени отпреди да станеш на три години. Мога да взема слуха на лявото ти ухо — не целия само колкото да не чуваш музиката и да не можеш да се наслаждаваш на ромона на реката или на шепота на вятъра.
Дънстън поклати глава.
— Или една целувка. По бузата.
— Това ще платя с удоволствие! — каза Дънстън, наведе се през сергията и сред звъна на кристалните цветя положи непорочна целувка върху меката й буза. И в същия момент вдъхна вълшебния й опияняващ аромат, който изпълни главата и гърдите, и съзнанието му.
— Заповядай — каза тя и му подаде кокичето. Той го взе и ръцете му изведнъж му се сториха огромни и непохватни и съвсем не така малки и всячески съвършени като тези на самодивата. — Ще те видя отново тук тази вечер, Дънстън Торн, когато луната залезе. Ела и избухай като бухал. Ще можеш ли?
Той кимна и се отдалечи; не попита как е научила презимето му; беше го взела от него заедно с някои други неща, като например сърцето му, когато я беше целунал.
Кокичето пееше в ръката му.
— Е, Дънстън Торн — каза Дейзи Хемпсток, когато я намери при шатрата на г-н Бромиос; седеше заедно със семейството си и родителите на Дънстън на големи кафяви наденици и тъмна бира, — какво става?
— Донесох ти подарък — изломоти Дънстън и й подаде пеещото кокиче, което заблестя в лъчите на следобедното слънце. Тя го взе озадачена, пръстите й бяха мазни от наденицата. Дънстън импулсивно се наведе към нея и пред майка й, баща й и сестрите й, пред Бриджит Комфрей и г-н Вромиос и всички останали я целуна по бледата буза.