Есбак се стараеше да бъде крайно внимателен. Байрън почти чувстваше как яйчената черупка поддава под тъничките му финикийски крачета.
— Какъв е този проблем? — запита разтревожено той.
— Познавате ли някой, който би си позволил подобна зла шега с вас?
— Да се шегува с мен така? Уверен съм — не.
— Какво възнамерявате да правите в такъв случай? Разбирате, предполагам, че училищните власти не биха желали да се раздухва излишен шум около този инцидент.
И как само повтаряше тази дума „инцидент“!
— Разбирам ви — отвърна сухо Байрън. — Не се тревожете. Не искам да забърквам полицията в разследването. Възнамерявам съвсем скоро да напусна Земята и не бих желал да променям плановете си. Няма да предявявам никакви обвинения. Все пак се отървах жив.
На лицето на Есбак се изписа облекчение. Сякаш точно това беше очаквал от него. Случилото се беше само един инцидент, който трябваше час по-скоро да бъде забравен.
Прибра се в стаята си в седем сутринта. Вътре цареше пълна тишина, шепотът беше изчезнал. Нямаше я вече бомбата, също и брояча. Вероятно ги беше отнесъл Есбак, за да ги запокити в езерото. Естествено да се унищожават веществени доказателства е противозаконно, но това е грижа на училищните власти. Байрън натъпка вещите си в куфарите и се обади на регистратурата да го прехвърлят в друга стая. Осветлението беше поправено, както и визифонът. Единственото, което напомняше за среднощния инцидент, беше изкривената метална врата с разтопена брава.
Веднага му дадоха нова стая. Ала Байрън предпочете да използва коридорния телефон, за да се свърже с въздушните таксита. Съмняваше се, че някой го е проследил. Нека училищните власти се чудят къде е изчезнал.
С Джонти се видяха в космопорта. Срещата им беше почти мигновена. Джонти не каза нищо, дори се престори че не го познава, но след като се разминаха, в ръката на Байрън се озова мъничка черна сфера, която всъщност беше индивидуална капсула с билет и пропуск за Родиа.
Фаръл не изгуби много време да разучава капсулата. Не беше запечатана. Упътванията прочете по-късно, в каютата. Информацията беше предадена в простичка, сбита форма.
Вперил поглед в отдалечаващата се сянка на Земята, Байрън се замисли за Сандър Джонти. Познанството им беше съвсем повърхностно до мига, когато нахлу с гръм и трясък в живота му — първо за да го спаси, а сетне да го изпрати на изпълнено с незнайни опасности пътешествие. Знаеше го по име, кимаха си, когато се срещаха, и това бе всичко. Никога не беше го харесвал, дразнеше го хладният му аристократизъм, натруфеното облекло и надутите маниери. Но това нямаше нищо общо със събитията от последните часове.
Байрън потърка небръснатата си брада и въздъхна. Трябваше да признае, че не би имал нищо против сега да е в компанията на Джонти. Този човек определено умееше да владее положението. Знаеше добре какво трябва да се прави, как точно да постъпи Байрън и дори бе успял да го убеди в правотата си. И ето че сега бе останал съвсем сам, млад, безпомощен, лишен от приятели и малко уплашен.
През цялото време се стараеше да не мисли за баща си. Но нищо не помагаше.
— Мистър Мелайн.
Името беше повторена няколко пъти, преди Байрън да вдигне глава в отговор на вежливо положената върху рамото му ръка.
— Мистър Мелайн — повтори отново роботът и едва след няколко секунди, в които гледаше облещено, Байрън си припомни, че пътуваше под това име. Беше изписано на билета, с който го бе снабдил Джонти. Под това име му бяха резервирали и каютата.
— Да? Какво има? Аз съм Мелайн.
В гласа на робота се прокрадна свистенето на предварително записаното послание.
— Наредено ми е да ви информирам, че вашата каюта е била заменена с друга и че багажът ви вече е пренесен на новото място. Свържете се с регистратора, за да получите ключа от новата си каюта. Надяваме се, че не сме ви причинили неприятности.
— За какво е всичко това? — Байрън се надигна от креслото и неколцина от седящите наблизо пътници обърнаха глави. — Какво има?
Както и следваше да се очаква, нямаше никакъв смисъл да спори с машина, на която е било дадено определено поръчение. Механичният посланик сведе почтително глава със застинала вежлива човекоподобна усмивка върху лицето, след което се отдалечи.
Байрън излезе от панорамната зала и се нахвърли върху първия срещнат офицер с малко повече плам, отколкото бе предвиждал.
— Вижте какво. Трябва да се срещна с капитана.
Офицерът не прояви ни най-малка изненада.
— Важно ли е, сър?
— Важно е, в името на Космоса! Току-що научих, че е била сменена каютата ми без мое разрешение, и искам да разбера какво означава това.