Нямаше никакъв начин да се определи моментът, в който ще бъде преминат този праг. Това можеше да се случи както след часове, така и след секунди. Байрън се оглеждаше безпомощно, стиснал прожектора в изпотената си длан. Само преди половин час го беше събудил сигналът на визифона и тогава дори не беше предполагал какво го чака. А сега знаеше със сигурност, че е обречен.
Той не искаше да умре, ала се намираше в безизходица и нямаше място, където да се скрие.
Познаваше разположението на стаята като дланта си. Тя беше в дъното на коридора и следователно граничеше само от едната страна с друга подобна — ако се изключат тези над и под нея. Банята бе разположена откъм съседната стая и вероятно отсреща също имаше баня. Съмняваше се, че би могъл да привлече нечие внимание, колкото и шум да вдигнеше.
Оставаше само помещението под него.
В стаята имаше няколко сгъваеми кресла, в случай че му се наложи да посрещне гости. Избра едно напосоки и го стовари на пода. Звукът бе доста приглушен. Обърна го наопаки и този път резултатът бе малко по-добър.
След всеки удар изчакваше, чудейки се дали ще успее да събуди съседа отдолу и да го накара да съобщи за странния шум.
Не след дълго му се стори, че долавя нещо откъм вратата, и замръзна, вдигнал креслото над главата си. Звукът се повтори отново, приличаше на далечен вик. Наистина идваше откъм вратата.
Байрън захвърли креслото и извика в отговор. Долепи ухо до цепнатината в мястото, където вратата опираше в стената, но изолацията си я биваше и звукът беше все така слаб.
Все пак успя да долови, че някой повтаря неговото име.
„Фаръл! Фаръл!“ — И така още няколко пъти, придружено от нещо като: „Добре ли си?“
— Отворете вратата! — изрева на свой ред той. Повтори го три или четири пъти. Целият беше облян в трескава пот от нарастващо нетърпение. Бомбата можеше да избухне всеки миг.
Надяваше се, че са го чули. Почти веднага получи потвърждение.
— Пази се! — викнаха отсреща. Сетне още нещо, което завършваше с „бластер“. Досети се за какво става дума и отстъпи назад.
Последва пронизителен вой, вратата се пропука, а стените се разтърсиха. Внезапно вратата отскочи навътре и в стаята нахлу светлина.
Байрън политна напред, разперил ръце.
— Не влизайте! — извика той. — В името на Земята, не влизайте в стаята! Вътре има радиационна бомба.
Срещу него стояха двама, единият беше Джонти. Другият се оказа Есбак — надзорникът. Явно не бе имал време да се облече.
— Радиационна бомба ли? — извика той.
— Колко е голяма? — попита Джонти. Все още стискаше бластера в ръка и оръжието никак не подхождаше на контешкия му — въпреки късния час — вид.
В отговор Байрън само махна с ръка.
— Добре — кимна Джонти. Изглеждаше съвсем спокоен, когато се обърна към надзорника: — Най-добре ще е незабавно да евакуирате всички живеещи в района и ако разполагате с подвижни оловни щитове, наредете да преградят с тях коридора. Препоръчвам ви районът да остане отцепен до сутринта.
Той се обърна към Байрън:
— Предполагам, че радиусът й на действие ще е четири-пет метра. Как е попаднала тук?
— Нямам понятие — рече Байрън и изтри чело с опакото на ръката си. — Ако не възразявате, ще поседна замалко. — Потърси машинално с поглед часовника си, после се сети, че го е забравил в стаята. Едва се сдържа да не се върне за него.
А междувременно евакуацията започна. От съседните стаи излизаха сънени студенти.
— Последвай ме — нареди му Джонти. — Ще седнеш, но някъде другаде.
— Какво те доведе пред вратата ми? — запита го Байрън. — Не искам да кажа, че не съм благодарен, но нали разбираш…
— Обадих ти се. Ти не отговаряше, а трябваше да те видя.
— Да ме видиш ли? — Байрън заговори малко по-бавно, опитвайки да си поеме дъх. — Защо?
— За да те предупредя, че животът ти е в опасност.
В отговор Байрън се изсмя дрезгаво.
— Вече го разбрах.
— Това беше само първият опит. Те ще опитат отново.
— Кои са тези „те“?
— Не тук, Фаръл — отвърна Джонти. — Трябва да останем насаме. Ти си белязан, а и аз вече достатъчно се изложих на опасност.