Свистенето на излизащия въздух ме насочи право към пробойната. Залепих отгоре магнитния диск и повишеното налягане вътре в кораба херметизира отвора. Малкото разтрошено камъче се въргаляше на пода. Беше топло при допир, но когато го ударих с ключа, камъчето се разцепи на две. Вътрешността му мигновено се покри със скреж. Там все още цареше космически студ.
Привързах с въже ръцете на загиналите, а на другия край закрепих буксирен магнит. Избутах ги навън през въздушния шлюз, почаках да чуя издрънчаването на магнита и въздъхнах, уверен, че телата ще последват кораба където и да иде. Нали разбирате, налагаше се да ги съхранявам като доказателство за инцидента, когато се върна на Родиа.
Но как да намеря обратния път? Бях съвършено безпомощен. Нямах никаква представа как се управлява космически кораб, нито пък смеех да правя опити сред дълбините на междузвездното пространство. Не знаех дори как да включа подпространствената комуникационна система, за да дам сигнал за помощ. Единственото, което ми оставаше, бе да наблюдавам как корабът следва предишния си курс.
— Е, в това поне те бива, нали? — подхвърли Байрън. Питаше се дали Джилбрет не измисля цялата тази история, преследвайки някакви свои цели. — А какво ще кажеш за Скока през хиперпространството? Вероятно си съумял да го извършиш, иначе сега нямаше да си тук.
— Всеки тиранийски кораб — каза Джилбрет — е в състояние да извърши поредица от подобни Скокове автоматично, стига предварително да е програмиран.
Байрън го погледна невярващо. За глупак ли го взимаше Джилбрет?
— Виж, това го измисли сега — рече той.
— Не съм. Именно благодарение на това откритие те спечелиха войната. Нима смяташ, че са завладели над петдесет планетни системи, превъзхождащи ги хилядократно по население и ресурси, само като са играли на криеница с тях? Вярно е, че ни нападаха един по един и се възползваха умело от услугите на многобройни предатели, но най-вече натежаха откритията им във военната област. И децата знаят, че са ни превъзхождали в тактическо отношение, а това донякъде се дължи и на предимствата на автоматичния Скок. Корабите им са далеч по-маневрени, което е създавало възможност за реализиране на много изкусни бойни операции.
Признавам, че тази техника е една от най-строго пазените им тайни. Никога нямаше да науча за нея, ако не бях се превърнал в пленник на „Кръвожадни“ — тиранийците имат отвратителния навик да наричат корабите си все с такива ужасяващи имена, въпреки че подобни названия имат полезен психологически ефект. Не ми оставаше нищо друго, освен да следя развоя на събитията. Така открих, че корабът извършва Скок след Скок, без да се налага ръчна корекция.
— Искаш да кажеш, че и този кораб може да прави същото?
— Не зная. Не бих се изненадал.
Байрън погледна към контролното табло. Имаше поне още дузина копчета, чието предназначение му беше неизвестно. Както и да е, за тях по-късно!
Той отново погледна Джилбрет.
— И този кораб те отведе у дома?
— Не. Оказа се, че в бесния си полет из кабината метеорът не бе пропуснал и контролното табло. По-странно щеше да е, ако го беше пропуснал. Голяма част от индикаторите бяха напълно разбити, дори кутията на таблото бе смачкана и изкривена. Нямаше никакъв начин да разбера какво е променено в програмата, но явно такава промяна имаше, тъй като корабът не ме отведе на Родиа.
След известно корабът започна да убива скоростта си и аз реших, че е дошъл краят на пътуването. Нямах никаква представа къде се намирам, но все пак успях да включа видеопанела и забелязах, че наблизо има някаква планета. Чист късмет си беше, че попаднах до нея, при това я доближавах. Корабът очевидно се беше насочил към планетата. Е, не съвсем към нея. Щеше да е прекалено голямо съвпадение. Можех да я подмина, но все още разполагах с достатъчно време, за да се свържа чрез обикновена радиовръзка. Знаех как се борави с нея. В края на краищата доста дълго съм се занимавал с електроника. Но по време на оня полет реших никога вече да не позволя да изпадна в подобно безпомощно състояние. Знаете ли, безпомощните състояния са единственото, което не ме забавлява.