— И тогава използва радиото — подхвърли Байрън.
— Точно така — кимна Джилбрет. — И те дойдоха да ме приберат.
— Кои?
— Хора от планетата. Оказа се, че е населена.
— Е, имал си късмет. Що за планета беше това?
— Не зная.
— Те не ти ли казаха?
— Забавно, нали? Не ми казаха. Разбрах само, че е една от кралствата от района на мъглявината.
— Откъде пък разбра това?
— Защото знаеха, че корабът, на който се намирах, е тиранийски. Бяха го познали отдалеч и замалко да го взривят, преди да успея да им съобщя, че на борда има жив човек.
Байрън сложи едрите си длани на коленете.
— Почакай малко. Това не го разбрах. Щом са познали, че корабът е тиранийски, и са поискали незабавно да го унищожат, това не е ли доказателство, че светът им не се намира сред кралствата? Където и да е другаде, но не и там.
— Не, в името на галактиката. — Очите на Джилбрет блестяха, а лицето му беше пламнало. — Планетата наистина беше сред кралствата. Отведоха ме на нея и какъв приказен свят бе само! Имаше пришълци от всички краища на кралствата. Познах ги по разнообразните акценти. И никой от тях не се боеше от тиранийците. Мястото, където живееха, беше като арсенал. По нищо не си личеше от Космоса. На пръв поглед приличаше на изостанал аграрен свят, но целият живот на планетата бе концентриран под повърхността. Някъде сред кралствата, момчето ми, някъде все още съществува планета, на която никой не се бои от тиранийците и която се готви да ги унищожи, също както щеше да унищожи и кораба, ако екипажът беше все още жив.
Байрън почувства, че сърцето му забива учестено. За миг му се прииска да повярва на чутото.
Може би наистина… Може би!
ГЛАВА ХI
А може би не!
Или може би не?
— Откъде научи, че планетата е арсенал? — попита Байрън. — Колко дълго остана? Какво видя?
Джилбрет ставаше все по-нетърпелив.
— Въпросът не е какво съм видял. Не ми позволиха да направя обиколка или да видя нещо. — Той си наложи да се успокои. — Чакайте да ви кажа какво стана. Когато ме свалиха от кораба, бях в доста тежко състояние. Толкова бях уплашен, че не бях хапвал нищо — ужасно е да си изоставен в Космоса, — и вероятно съм изглеждал дори по-зле, отколкото съм се чувствал.
Казах им кой съм и те ме отведоха под повърхността. Заедно с кораба естествено. Предполагам, че са били по-заинтригувани от кораба, отколкото от моята особа. Благодарение на мен получиха възможност да се запознаят с тиранийското космоинженерство. Настаниха ме в болница.
— Но какво видя, чичо? — настоя Артемизия.
— Никога ли не ти е разказвал за това? — прекъсна я Байрън.
— Не — рече Артемизия.
— Не съм разказвал на никого досега — добави Джилбрет. — Та както ви казах, отведоха ме в болница. Там ме подложиха на редица лабораторни изследвания, за каквито тук на Родиа не бяхме и чували. По пътя към болницата забелязах няколко металургични завода. Едно ще ви кажа, никога не бях виждал нещо подобно.
Докато бях там, всичко ми изглеждаше толкова реално и естествено, че нито за миг през следващите години не се усъмних във видяното. Мислех за планетата като за моя бунтовнически свят и уверен съм, някой ден огромни флотилии от кораби ще тръгнат от него,за да атакуват Тирани, и на окупираните планети ще бъде предложено да влязат в съюз с бунтовниците. С всяка година нетърпението ми растеше. И всеки път си казвах — може би ще е следващата година. Но същевременно щеше ми се да не е толкова скоро, за да успея преди това да се присъединя към тях и да съм част от грандиозната атака. Не исках да я започват без мен. — Той се изсмя, ала гласът му трепереше. — Предполагам, че доста хора от обкръжението ми биха останали изненадани, ако знаеха какво става в душата ми. В мислите ми. Нали знаете, хората нямат високо мнение за мен.
— И всичко това се е случило преди двадесет години? — прекъсна го Байрън. — А те все още не са атакували? Не са дали никакъв знак за съществуването си? Никакви инциденти? И ти все още мислиш…