— Да, мисля — сопна се Джилбрет. — Двадесет години не са кой знае колко дълъг период, за да се организира бунтът срещу планета, управляваща над петдесет свята. Попаднах там в самото начало. Зная го със сигурност. Необходимо им е било време, за да прокопаят планетата като пчелна пита и да усъвършенстват своите кораби и оръжия, да обучат повече хора и да организират атаката. Само във вашите любими видеотрилъри хората се надигат на бунт при първия знак, измислят се нови оръжия за един ден, на втория се пускат в масово производство, а на третия влизат в употреба. Подобни неща, Байрън, изискват време и хората от бунтовническия свят разбираха добре, че не бива да започват, преди да са напълно готови. Втора възможност за неочакван удар едва ли ще имат. И какво разбираш под думата „инциденти“? Неведнъж се е случвало да изчезват тиранийски кораби, които така и остават неоткрити. Космосът е голям, ще кажеш, и биха могли да се изгубят в него, но изключено ли е да са били пленени от бунтовниците? Спомни си за случая с „Неуморни“ преди две години. Екипажът му съобщи за странен обект, който се приближил достатъчно, за да задейства масаметъра, а после корабът изчезна безследно. Възможно е причината да е метеор, но ако е нещо друго? Търсенето продължи два месеца, ала така и не го откриха. Според мен корабът е бил пленен от бунтовниците. „Неуморни“ беше кораб от нов клас, експериментален модел. Точно това, което им е било нужно.
— А защо не остана, след като те отведоха на планетата? — запита го Байрън.
— Нима мислиш, че не съм искал? Нямах избор. Слушах разговорите им, докато лежах и се преструвах, че съм изгубил съзнание, и така научих малко за тях. Разбрах, че тъкмо започват. Не можеха да си позволят да бъдат разкрити в самото начало. Знаеха, че аз съм Джилбрет фон Хинриад. На кораба имаше достатъчно документи, за да посочат кой съм, дори и аз да не им го кажех. Знаеха също така, че ако не се върна на Родиа, ще последва широкомащабна операция по издирването ми, която няма да приключи толкова лесно. Не можеха да рискуват и да бъдат открити, затова предпочетоха да ме върнат на Родиа. Точно там ме отведоха.
— Какво? — възкликна Байрън. — Но така са се изложили на далеч по-голям риск! Как го направиха?
— Не зная — вдигна рамене Джилбрет и прокара пръсти през посивялата си коса, сякаш за да пробуди забравените спомени. — Предполагам, че са ме упоили. Спомените ми са объркани и замъглени. След определен момент не помня абсолютно нищо. Когато отново отворих очи, намирах се на борда на „Кръвожадни“, който се носеше из Космоса право към Родиа.
— А двамата мъртъвци бяха ли още прикачени към корпуса? Или бяха останали на бунтовническия свят? — поинтересува се Байрън.
— Бяха си прикачени.
— Имаш ли някакво доказателство, че наистина си посещавал бунтовническия свят?
— Никакво, освен моите спомени.
— Как разбра, че наближаваш Родиа?
— Не го знаех. Разбрах по масаметъра, че наближавам някаква планета. Отново използвах радиовръзката и този път към мен се приближиха родиански кораби. Разказах на тиранийския Комисар какво ме е сполетяло, с необходимите корекции, разбира се. Не споменах нито дума за бунтовническия свят. Казах им, че метеорът ни е ударил точно след последния Скок. Не исках да разкривам, че знам за автоматичния режим за Скокове, с който са снабдени корабите им.
— А как мислиш, дали хората от бунтовническия свят са знаели за него? Ти каза ли им?
— Не им го казах. Нямах тази възможност. Не бях там достатъчно дълго. Искам да кажа, в съзнание. Нямам представа обаче какво са научили, докато съм бил в безсъзнание.
Байрън извърна поглед към видеопанела. Ако се съдеше по неподвижното изображение, корабът сякаш беше застинал в пространството. Ала всъщност „Безжалостни“ летеше със скорост десет хиляди мили в час, макар тя да бе доста малка в сравнение с огромните разстояния в Космоса. Звездите бяха отчетливи, ярки, неподвижни. Имаше нещо хипнотизиращо в тази картина.
— В такъв случай накъде сме се отправили сега? — запита Байрън. — Доколкото разбрах, все още не знаеш къде се намира бунтовническият свят.
— Не зная. Но имам представа кой би могъл да знае. Почти съм сигурен — добави с плам Джилбрет.
— Кой?
— Монархът на Лингейн.
— Лингейн? — Байрън се намръщи. Името му беше познато, но не помнеше кога и при какви обстоятелства го бе чувал. — И защо точно той?
— Лингейн беше последното кралство, което тиранийците завладяха. Жителите на планетата все още не са се примирили напълно със съдбата си. Логично ли ти се струва?
— До известна степен.