Байрън избухна в смях.
— Това обяснява всичко. Гравитационната сила на кораба е ориентирана към центъра и намалява в периферията. На горната койка вероятно си тежала десет-петнадесет килограма по-малко, отколкото на пода. Никога ли не си пътувала с космически лайнер? От най-големите?
— Само веднъж. Миналата година с татко посетихме Тирани.
— На големите лайнери гравитационното поле е равномерно разпределено във всички части на кораба, така че оста му винаги да сочи „горе“, където и да се намираш. Тъкмо затова и двигателите им са монтирани по оста на кораба, където гравитацията е нулева.
— Вероятно е необходима ужасно много енергия, за да се поддържа гравитационното поле.
— Колкото да се захрани един малък град.
— А няма ли опасност да ни свърши горивото?
— Не се безпокой за това. Корабите се зареждат от превръщането на масата в енергия. Така че последното нещо, за което трябва да се безпокоиш, е изчерпването на горивото. По-скоро ще се износи външната обвивка.
Тя извърна лице към него. Байрън забеляза, че е свалила грима си, и се зачуди как го е направила при постоянния недостиг на вода. Всъщност не бе загубила нищо, защото кожата й беше снежнобяла и придаваше допълнителна красота на черните й коси и очи. А очите й излъчват топлина, помисли си Байрън.
Тишината продължи твърде дълго.
— Не си пътувала много, нали? — побърза да вметне Байрън. — Искам да кажа, щом само веднъж си се качвала на лайнер.
Тя кимна.
— Само веднъж. Ако не бяхме пътували за Тирани, този дребен царски офицер никога нямаше да ме забележи и да… не искам да говоря за това.
Байрън реши да промени темата.
— Искаш да кажеш, че си свикнала да не пътуваш?
— Да, опасявам се. Татко непрестанно пътува по държавна работа, открива земеделски изложби, оглежда строежи. Почти винаги чете речите, които му пише Аратап. Що се отнася до останалите членове на семейството, тиранийците ни дадоха да разберем, че колкото по-малко пътуваме, токова по-добре. Бедният Джилбрет! Единственият път, когато му разрешиха да напусне Родиа, бе, за да присъства на коронацията на Хана като представител на баща ми. Повече не му позволиха да доближи кораб.
Артемизия бе свела замислено поглед и несъзнателно мачкаше ръкава му.
— Байрън — прошепна тя.
— Да… Арта? — поколеба се той.
— Как мислиш, вярна ли е историята на чичо Джил?
— Не зная.
— Възможно е да е плод на въображението му. От години изпитва ненавист към тиранийците, но беше неспособен да направи каквото и да било, освен да улавя шпионските им послания, което си е направо детинска игра и той го знае. Представи си, че с течение на времето е повярвал в тази мечта. Нали разбираш, аз го познавам доста добре.
— Нищо чудно, но все пак нека проверим. Нищо не ни пречи да се отправим към Лингейн.
Бяха съвсем близо един до друг. Можеше да протегне ръка и да я докосне, да я притисне в прегръдките си, да я целуне.
И го направи.
Всичко стана съвсем неочаквано. Нищо, поне както смяташе Байрън, не водеше до подобно развитие. В един момент двамата разговаряха за Скока, гравитацията и Джилбрет, а в следващия тя вече беше в прегръдките му и притискаше меките си сочни устни към неговите.
Първата му реакция бе да й се извини, ала дори след като се отдръпна лекичко, девойката продължаваше да държи главата си опряна на рамото му. Очите й бяха леко притворени.
Байрън премълча намерението си и я целуна отново — този път продължително. Това беше най-доброто, което можеше да направи в момента.
Накрая тя беше тази, която заговори с унесен глас:
— Не си ли гладен? Ще ти донеса малко затоплен концентрат. А после, ако искаш да поспиш, мога да наглеждам приборите вместо теб. И освен това… няма да е лошо да се облека. Знаеш ли — продължи Артемизия, докато се надигаше, — хранителният концентрат наистина не е никак лош на вкус, след като свикнеш с него. Благодаря ти, че си го взел.
И по-скоро тези думи, отколкото целувката, бяха истинското помиряване между двамата.
Когато, часове по-късно, Джилбрет влезе в пилотската кабина, той не прояви изненада, заварвайки Байрън и Артемизия в средата на дълъг и на пръв поглед безсмислен разговор. Дори пропусна да отбележи факта, че момъкът е обвил ръка около кръста на неговата племенница.
— Кога ще бъде Скокът, Байрън? — запита той.
— След половин час.
Определеното време измина, уредите бяха програмирани и разговорът постепенно утихна.
Когато настъпи мигът, Байрън пое дълбоко дъх и завъртя ръчката до края отляво надясно.