Повечето от планетите от кралствата от мъглявината имат статут на васали на Тирани. Лингейн обаче получила правото да бъде асоциирана държава, с други думи — „съюзник“ на Тирани, и правата й се определяли стриктно от сключената впоследствие мирна спогодба.
Монархът обаче нито за миг не си правеше илюзии за истинското положение на нещата. Някои на планетата може би наистина вярваха, че са свободни, но той знаеше, че опасността е спряна на една ръка разстояние, и то само за времето на това поколение. Не повече.
Може би тъкмо в този момент врагът бе разтворил ръце, за да ги притисне в своята смазваща мечешка прегръдка. Не биваше в никакъв случай да му дават възможността, която толкова дълго бе чакал. Организацията, създадена от Монарха, макар и все още неефективна, представляваше удобен повод за всякакъв род наказателни операции от страна на тиранийците. И крайната им цел ще бъде само една — разгромяването на Лингейн.
Може би тъкмо този крайцер бе първото посягане за фаталната мечешка прегръдка?
— Поставихте ли охрана на кораба? — попита Монархът.
— Казах ви, че ги държим под око. Две наши фрегати — Рицет се усмихна накриво — ги следят с масаметрите си.
— И как преценявате случая?
— Не зная. Единственият Джилбрет, когото познавам и за когото се сещам, е Джилбрет фон Хинриад от Родиа. Срещали ли сте се някога с него?
— Видях го при последното си посещение на Родиа.
— И нищо не сте му казвали, надявам се.
— Разбира се.
— Просто си помислих — продължи Рицет — да не сте проявили непредпазливост тогава, а след това тиранийците да са решили да използват този Джилбрет, за да ви примамят в капан и да ви накарат да се издадете.
— Съмнявам се. Но моментът е твърде подозрителен. Повече от година отсъствах от Лингейн. Пристигнах едва миналата седмица и след няколко дни отново потеглям на път. Странно е, че това послание ме намира точно сега, когато съм тук.
— Не мислите, че е съвпадение, нали?
— Не вярвам да е съвпадение. Има само един начин да разберем. Смятам да посетя този кораб. Сам.
— Невъзможно, сър. — Рицет го погледна изненадан. Точно над дясната вежда имаше малък неравен белег, който сега се бе зачервил.
— Забраняваш ли ми? — попита със сух глас Монархът.
И тъй като в края на краищата той бе пълноправният Монарх, Рицет сведе глава и отвърна:
— Както пожелаете, сър.
На борда на „Безжалостни“ очакването ставаше все по-непоносимо. Вече два дни се носеха в постоянна орбита.
Джилбрет следеше напрегнато приборите за управление.
— Как мислиш, движат ли се? — запита разтревожено той.
Байрън извърна глава. Тъкмо се бръснеше, използвайки крайно предпазливо тиранийската ерозивна паста.
— Не — рече той, — не се движат. А и защо им е? Следят ни и ще продължават да ни следят.
Той се съсредоточи върху трудната област над горната устна и се намръщи, когато почувства киселия вкус на пастата на върха на езика си. Виждал бе тиранийците да боравят почти виртуозно с нея. Без съмнение това бе най-бързият измислен способ за бръснене, ако от него се ползваше човек с опит. Залепнала отгоре, пастата отделяше космите от брадата, без да наранява кожата. Единственото, което усещаше, беше лекичък натиск.
И въпреки това не се чувстваше напълно спокоен. Общоизвестен факт — или може би само слух — беше, че случаите на рак на лицето са значително по-чести при тиранийците, отколкото при всички останали културни групи, и някои твърдяха, че причината е в ерозивната паста. За пръв път в живота си Байрън съжали, че не беше подложил кожата на лицето си на пълна депилация. В някои райони на галактиката това се смяташе за напълно естествено. Но тази мисъл му се струваше отвратителна. Депилацията беше трайно решение. Никой не знаеше кога отново ще излязат на мода мустаците или бакенбардите.
Байрън тъкмо разглеждаше лицето си в огледалото, опитвайки се да си представи как ще изглежда с бакенбарди, спускащи се почти до брадичката, когато Артемизия се обади от вратата:
— Мислех, че отиваш да спиш.
— Спах — отвърна той. — После се събудих. — Погледна я и се усмихна.
Тя го потупа по бузата, сетне го погали нежно с пръсти.
— Колко е гладка! Изглеждаш на не повече от осемнадесет.
Той стисна ръката й и я допря до устните си.
— Не се лъжи по външния ми вид.
— Още ли ни следят? — запита тя.
— Още. Досадно е, нали, да седим тук и да чакаме!
— Не го намирам за много досадно.
— Защото гледаш по друг начин на всичко, Арта.
— А защо не ги подминем и не кацнем направо на Лингейн?