— Мислехме за това. Не смятам, че сме готови за подобен риск. Ще чакаме, докато намалеят запасите ни от храна.
— Казах ти, че се движат — намеси се Джилбрет.
Байрън пресече каютата и застана пред видеопанела. След това погледна към масаметъра.
— Май си прав — рече той на Джилбрет и свери данните по компютъра. — Не, двата кораба не са се преместили спрямо нас. Промяната в масаметъра идва от третия кораб, който се е присъединил съм тях. Намира се на пет хиляди мили разстояние, около 46 градуса ро и 192 градуса тета от линията, свързваща нашия кораб с планетата, ако правилно съм определил всичко. И знаете ли — той спря за миг, докато довърши с изчисленията, — този кораб се приближава към нас. Как мислиш, Джилбрет, би ли могъл да се свържеш с тях?
— Ще опитам.
— Добре. Но без образ. Първо да поговорим с тях и да видим какво са намислили.
Джилбрет боравеше удивително добре с радиовръзката. Очевидно притежаваше природна дарба за подобни неща. Да се свържеш със строго определена точка в пространството с помощта на сравнително тесния радиолъч беше доста трудна задача, за която останалите прибори почти не можеха да помогнат. Джилбрет знаеше приблизително каква е дистанцията между кораба и планетата, но отклонението беше в диапазон плюс-минус сто мили. Знаеше и другите две отклонения, които също вероятно се различават с по няколко градуса от действителните си стойности.
С други думи, корабът можеше да се намира където и да е в район от десет кубически мили. Разполагайки с тези данни, операторът трябваше да насочи съвсем точно радиолъч, който в най-широката си част едва надхвърляше половин миля. Известно бе, че опитен радиооператор е в състояние да почувства по трептенето на индикаторите колко се отклонява лъчът от целта. От научна гледна точка подобно твърдение изглеждаше най-малкото нелепо, но в подобни моменти човек си мислеше, че друго обяснение просто не съществува.
След не повече от десет минути стрелките на циферблата потрепнаха и „Безжалостни“ можеше не само да приема, но и да предава съобщения.
След още десет минути преговори Байрън се облегна назад и каза:
— Ще изпратят човек на борда.
— Трябва ли да им позволим? — запита Артемизия.
— Защо не? Сам човек, при това невъоръжен.
— Но ако корабът им се приближи твърде много до нашия?
— Намираме се на тиранийски крайцер, Арта. Превъзхождаме ги най-малко три пъти в огнева мощ, дори ако срещу нас е най-добрият лингейнски кораб. Действията им са ограничени от тиранийско-лингейнската спогодба, а на борда разполагаме с едрокалибрени бластери.
— Можеш ли да боравиш с тези бластери? — запита Артемизия. — Не знаех, че можеш.
На Байрън никак не му се щеше да полива с хладен душ възторга в гласа й, но трябваше да отвърне:
— За съжаление не мога. Поне засега. Но на лингейнския кораб едва ли го предполагат.
След близо половин час на видеопанела се появи изображение на кораб. Беше сравнително малък съд, с четири странични крила, вероятно за да бъде използван и за полети в стратосферата.
Веднага щом се появи в телескопа, Джилбрет извика радостно:
— Това е яхтата на Монарха! Сигурен съм — на лицето му грееше усмивка. — Казах ви, че ще е достатъчно само да споменем моето име, за да привлечем вниманието му.
Измина известно време, необходимо за убиване на скоростта и синхронизиране на движението на двата лингейнски кораба. Най-сетне яхтата увисна неподвижно в средата на видеопанела.
— Готови ли сте да приемете посещение на борда? — запитаха ги от комуникатора.
— Готови сме! — отвърна Байрън. — Само един човек.
Все едно, че пред тях се развиваше змия. Изстреляно с харпун, въжето от плътна метална мрежа полетя от лингейнския кораб право към тях. Масивният магнитен цилиндър, завързан в края му, бързо нарастваше на видеопанела.
Звукът от удара изкънтя глухо във вътрешността на кораба. Магнитната котва прилепна за корпуса, а въжето зад нея не се изпъна, нито увисна, както би станало, ако имаше притегляне, а запази формата, която бе заело по време на полета, и само бавно се поклащаше от инерцията.
Направляван от опитна ръка, лингейнският кораб се отдръпна назад, докато въжето се изпъна. Беше толкова тънко и фино, че почти се губеше на фона на ослепителното лингейнско слънце.
Байрън завъртя обектива на телескопа и корабът отсреща придоби гигантски размери, а в другия край на въжето вече се виждаше човешка фигура, която се придвижваше към тях, придръпвайки се с ръце.
Това не беше обичайният начин за прехвърляне от един кораб на друг. Най-често двата кораба извършваха серия от маневри, за да застанат непосредствено един до друг, а между шлюзовете им се разгъваше подвижен ръкав. В така създадения тунел през Космоса хората свободно се движеха между двата съда, без да се налага да обличат нещо повече от онова, което носеха на борда. Естествено при този начин на скачване се изискваше взаимно доверие.