При въженото свързване човек трябваше да разчита изцяло на скафандъра си. Приближаващият се към тях лингеец бе облечен в масивен метален скафандър, чиито съчленения изискваха доста усилия, за да се движат. Дори от подобно разстояние Байрън виждаше съвсем ясно резките механични потрепвания на ставите, докато преминаваха от едно гнездо в следващото.
Изключително важно беше скоростта на двата кораба в пространството да бъде еднаква. Достатъчна бе лека промяна в посоката на полета и въжето щеше да се скъса, изпращайки привързания за него човек на пътешествие, от което връщане назад нямаше.
Лингеецът се движеше бързо и уверено. Едва когато наближи достатъчно, видяха, че не се прехвърляше от ръка на ръка. Всеки път, когато захващаше въжето, той политаше рязко напред в пространството, а после протягаше другата ръка, за да се улови отново.
Все едно, че прескачаше от клон на клон. Космонавтът беше като блестящ металически гибон.
— Ами ако пропусне въжето? — попита Артемизия.
— Изглежда доста обигран — рече Байрън. — Ако наистина изпусне въжето, скафандърът му ще блести достатъчно ярко на слънцето и ще можем да го открием.
Лингеецът беше съвсем близо до кораба. Още малко и излезе извън пределите на видеопанела. След няколко секунди се чу тропот по корпуса на кораба.
Байрън дръпна ръчката, която включваше сигналните светлини на външния въздушен шлюз. След миг, сякаш в отговор на настойчивото чукане отвън, външният люк се премести встрани. Нещо изтрополи зад стената на пилотската кабина. Люкът се затвори, стената на кабината се плъзна и посетителят влезе в помещението.
Скафандърът му беше покрит със скреж, той покриваше дори лицевото стъкло на шлема и превръщаше човека в снежнобяла статуя. От него лъхна хлад. Байрън засили отоплението и от вентилационните шахти повя горещ въздух. Ледът по скафандъра се стопи почти мигновено.
Лингеецът вдигна плътните си ръкавици и задърпа нетърпеливо закопчалките на шлема, сякаш се задушаваше от снежната слепота. Скафандърът се разхерметизира с тихо свистене и повеят на въздуха разроши косите му.
— Ваше превъзходителство! — възкликна Джилбрет. Сетне се извърна триумфиращо към Байрън и добави: — Това е самият Монарх!
Байрън гледаше втрещено посетителя, след това изрече с дрезгав глас:
— Джонти!
ГЛАВА ХIII
Монархът остава
Монархът постави грижливо скафандъра встрани и се настани в най-удобното кресло.
— От доста време — заговори той — не бях се подлагал на физическо натоварване. Казват, че научиш ли нещо, никога не го забравяш и както изглежда, това важи и за мен. Здравей, Фаръл! Милорд Джилбрет, моите почитания. А това, доколкото си спомням, е дъщерята на Управителя, лейди Артемизия!
Той пъхна дълга цигара между устните си и я запали, поемайки дълбоко. Въздухът се изпълни с приятния аромат на фин тютюн.
— Не очаквах да те срещна толкова скоро, Фаръл — добави Монархът.
— Или може би никога? — рече навъсено Байрън.
— Човек никога не знае — съгласи се Монархът. — Естествено, след като получих послание от една-единствена дума — „Джилбрет“, след като знаех, че същият този Джилбрет не може да управлява космически кораб, след като самият аз бях изпратил на Родиа един млад човек, който можеше да управлява космически кораб и нищо чудно да е отвлякъл тиранийски крайцер, опитвайки се да избяга след като в края на краищата, ми беше докладвано, че единият от пътниците на кораба бил млад човек с аристократична осанка, заключението идваше от само себе си. Така че не съм изненадан да те срещна тук.
— И все пак си изненадан — настоя Байрън. — Ни най-малко не си очаквал да ме срещнеш. Нали ти ме изпрати на сигурна смърт! Нима смяташ, че ме бива по-малко от теб в умозаключенията?
— Имам много високо мнение за теб, Фаръл.
Монархът го разглеждаше съвършено невъзмутимо и Байрън се почувства неудобно от невъздържания си изблик на възмущение. Той се обърна с гневно изражение към събеседниците си.
— Този човек е Сандър Джонти — същият онзи Сандър Джонти, за когото вече ви разказвах. Може да е Монархът на Лингейн и на още петдесет планети, но за мен ще си остане Сандър Джонти.
— Значи той е човекът, който… — заговори Артемизия.
— Овладей се, Байрън — прекъсна я Джилбрет. — Да не си полудял?