— Не. О, не това. — Тя го сграбчи за ръката и сложи главата си на рамото му. Говореше с трескав глас. — Това няма нищо общо. Никакво значение няма дали аз съм от Хинриадите, а ти от фамилията Уайдмос. Аз… аз те обичам, Байрън.
Тя вдигна поглед и срещна неговия.
— Мисля, че ти също ме обичаш. Сигурна съм, че си готов да го признаеш в мига, когато забравиш, че аз съм от Хинриадите. Може би ще го сториш още сега, след като ти го казах първа. Одеве рече на Монарха, че делата на баща ми не тежат на моята съвест. Не позволявай между нас да застане неговият пост.
Ръцете й бяха сключени на врата му. Байрън усещаше мекия допир на гърдите й, а дъхът й докосваше устните му. Той бавно вдигна ръце и я хвана за китките. После внимателно отстрани ръцете й и също така внимателно отстъпи назад.
— Все още не съм уредил сметките си с Хинриадите, милейди — рече той.
— Но нали каза на Монарха…
— Съжалявам, Арта — Байрън сведе поглед. — Не бива да съдиш по онова, което съм казал на Монарха.
Искаше й се да заплаче, да извика, че това за баща й не е вярно, че той никога не би постъпил така, че каквото и да стане…
Но той влезе в каютата и я остави насред коридора, с очи, изпълнени с мъка и срам.
ГЛАВА ХV
Дупка в космоса
Теодор Рицет извърна глава, когато Байрън отново се появи в пилотската кабина. Макар с посивели коси, тялото му кипеше от жизненост, а на широкото му червендалесто лице цъфтеше усмивка.
Той пресече с две великански крачки разстоянието помежду им и стисна сърдечно ръката на младия мъж.
— В името на звездите! — заговори Рицет. — Не е необходимо да ми казвате кой е баща ви. Все едно, че виждам пред себе си стария Фермер — жив.
— Иска ми се да беше така — отвърна тъжно Байрън.
— И на нас също — отвърна Рицет с помръкнала усмивка. — На всички. Пропуснах да се представя, аз съм Теодор Рицет. Имам чин полковник в редовната лингейнска армия, но не използваме чиновете си, докато играем нашата малка игра. Дори не се обръщаме със „сър“ към Монарха. Това ми напомни нещо! — Той сбърчи вежди. — На Лингейн нямаме също лордове, милейди и Фермери. Надявам се, няма да ви обидя, ако понякога пропускам титлата ви.
Байрън вдигна рамене.
— Както сам казахте, никакви титли по време на нашата малка игра. А, да не забравим модула. Разбрах, че трябва да уговоря подробностите с вас.
Байрън плъзна поглед из стаята. Джилбрет седеше и ги слушаше, без да се намесва. Артемизия им беше обърнала гръб. Пръстите й пробягваха ловко по фотоклетките на компютъра, следвайки някаква странна последователност. Гласът на Рицет го върна към действителността.
— За пръв път — говореше той, оглеждайки се — виждам тиранийски кораб отвътре. Не че много ме интересува. Аварийният въздушен шлюз е точно отзад, нали? Доколкото разбирам, двигателите са разположени около централната секция.
— Точно така.
— Значи няма да срещнем никакви проблеми. При някои от старите модели реактивните двигатели са разположени точно по средата на кърмата, така че модулът трябва да се прикачва отстрани. Това значително затруднява гравитационната настройка и снижава почти до нула способността за маневриране в атмосферата.
— Колко време ще ни отнеме, Рицет?
— Не много. Колко голям искате да бъде?
— Колко голям можете да ни доставите?
— Супер де лукс? Защо не. Монархът каза, че въпросът е от първостепенна важност. Можем да ви прикачим модул, който е колкото цял космически кораб. Снабден е дори със спомагателни двигатели.
— Надявам се, че има и спално помещение.
— За мис Хинриад? Далеч по-удобно ще е от това, с което разполагате тук… — той внезапно млъкна.
Още щом чу името си, Артемизия се надигна и бавно излезе от пилотската кабина. Байрън я проследи с поглед.
— Май не биваше да казвам „мис Хинриад“ — рече Рицет.
— Не, няма значение. Не й обръщайте внимание. Та докъде бяхме стигнали?
— А, да, за стаите. Има две доста широки, с обща баня. Снабдени са с гардероб и умивалня също като на големите лайнери. Тя ще се чувства удобно.
— Добре. Ще се нуждаем от вода и храна.
— Разбира се. Водният резервоар ще ви стигне за два месеца, стига да не пълните басейна на кораба. Разполагате с достатъчно замразено месо. Тук се хранехте с тиранийски концентрат, нали?
Байрън кимна и Рицет направи гримаса.
— Вкусът му е като на каша от пясък, предполагам? Какво още ви трябва?
— Дрехи за младата дама — отвърна Байрън.
— Да, разбира се — Рицет сбърчи чело. — Е, това е нейна грижа.
— Не, сър, не е. Ние ще ви съобщим всички необходими размери, а от вас се иска да доставите дрехите в стила, който сега е на мода.