Тя прокара замислено длан по дрехите си. Имаше нужда от баня и беше ужасно изморена.
Уморена бе от непрестанното бърсане на ръцете и лицето си с влажни кърпички. Уморена бе от дрехите, които не бе сменяла цяла седмица. Уморена бе и от косата си, която беше сплъстена и разчорлена.
На вратата се почука.
Неочаквано девойката скочи на крака, готова да се извърне, неспособна да го погледне, да надзърне в очите му.
Но дошлият се оказа Джилбрет. Тя се отпусна уморено назад.
— Здравей, чичо Джил.
Джилбрет се настани срещу нея. Отпърво съсухреното му лице имаше тревожен вид, сетне се сбърчи в някакво подобие на усмивка.
— Струва ми се, че една седмица на този кораб не е най-приятното преживяване. Надявах се поне ти да ме развеселиш.
— Стига, чичо Джил — отвърна тя, — сега не е време да ми прилагаш твоите психологически номера. Ако смяташ, че можеш да пробудиш чувството ми за отговорност към теб, лъжеш се. По-скоро ще си изпатиш с някой плесник.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…
— Предупреждавам те отново. Протегнеш ли напред ръка, ще те ударя, а кажеш ли ми: „Сега чувстваш ли се по-добре?“, нищо чудно да го повторя.
— От ясно по-ясно е, че си се скарала с Байрън. И за какво?
— Не виждам защо трябва да обсъждам този въпрос. Просто ме остави на мира. — Сетне след кратка пауза добави: — Той мисли, че татко е извършил онова, в което го обвинява Монархът. Мразя го за това.
— Баща ти?
— Не! Този самовлюбен, вдетинен, ограничен глупак!
— Вероятно говориш за Байрън. Добре. Ти го мразиш. Само че, с моите ергенски представи, съм готов да се обзаложа, че не можеш да пъхнеш и най-острия нож между тази твоя омраза и истинската, всеотдайната любов.
— Чичо Джил — заговори тя, — възможно ли е наистина да го е направил?
— Байрън? Какво да направи?
— Не! Татко. Възможно ли е татко да го е извършил? Би ли могъл да предаде Фермера?
Джилбрет я погледна замислено и тъжно.
— Понятие нямам. Но знаеш ли, тъкмо той предаде Байрън на тиранийците.
— Защото бе уверен, че е клопка — отвърна ядно тя. — И тъкмо такава беше. Замислена от този ужасен Монарх. Нали сам го призна. Тиранийците са знаели кой е Байрън и нарочно са го изпратили при баща ми. Татко направи единственото възможно нещо. Това трябва да е очевидно за всички.
— Дори ако приемем за верни тези твърдения — заговори Джилбрет, взирайки се в нея, — не бива да забравяме, че тъкмо той те уговаряше да приемеш онова ужасно предложение за брак. Щом Хинрик е готов да се реши на подобна постъпка, за да…
— И тук нямаше друг избор — прекъсна го девойката.
— Скъпа моя, ако възнамеряваш да извиняваш всяка негова постъпка като единствения възможен изход от заплахата на тиранийците, тогава откъде знаеш, че наистина не им е подшушнал нещо за Фермера?
— Защото съм сигурна, че не го е направил. Ти не познаваш толкова добре татко. Той мрази тиранийците. Наистина. Зная го. Едва ли би пречупил думата си, за да им помогне. Признавам, той се страхува от тях и не смее да им се противи открито, но стига да може да го избегне, никога не би им помогнал.
— Откъде знаеш дали е могъл да го избегне?
В отговор тя поклати глава, а косите й се разпиляха и закриха лицето й. Скриха и напиращите в очите й сълзи.
Джилбрет я погледна, после разпери безпомощно ръце и излезе.
Свързаха модула и „Безжалостни“ чрез тесен гъвкав коридор, прикачен за аварийния въздушен шлюз в кърмата на кораба. Модулът значително превъзхождаше по размери тиранийския крайцер и се получи доста смешно нещо.
Монархът посети Байрън, за да извършат последната проверка.
— Нещо да ви липсва? — запита той.
— Не — отвърна Байрън. — Смятам, че ще се чувстваме съвсем комфортно.
— Добре. А, между другото, Рицет ми каза, че лейди Артемизия не се чувствала добре или поне така изглеждала. Ако се нуждае от медицинска помощ, по-разумно ще е да я прехвърлим на моя кораб.
— Нищо й няма — отсече Байрън.
— Щом казвате. Ще бъдете ли готови за тръгване след дванадесет часа?
— След два, ако пожелаете.
Байрън пресече свързващия коридор и се върна на борда на „Безжалостни“.
— Ще разполагаш със собствена стая, Артемизия — заговори с равен глас той. — Няма да ти досаждам повече. Ще остана тук през по-голямата част от пътя.
— Не ми досаждате, мистър Фермер — отвърна хладно тя. — За мен няма никакво значение дали сте тук или не.
Малко след това корабите се понесоха в пространството и още след първия Скок се озоваха в покрайнините на мъглявината. Там изчакаха няколко часа, докато на кораба на Джонти приключиха с изчисленията. Вътре в мъглявината щяха да се придвижват почти слепешката.