Байрън мрачно разглеждаше изображението на видеопанела. Всъщност нямаше нищо за гледане! Почти половината от небесната сфера бе покрита с непрогледен мрак, сред който не се виждаше и една искрица светлина. За пръв път в живота си момъкът си даваше сметка колко топлина могат да излъчват звездите, изпълващи Космоса.
— Все едно да се спускаш в някоя дупка в Космоса — промърмори той на Джилбрет.
Последва нов Скок, право в мъглявината.
Почти по същото време Саймък Аратап, Комисар на Великия Хан и предводител на десет въоръжени крайцера, изслуша доклада на своя навигатор и нареди:
— Това няма значение. Следвайте ги въпреки всичко.
На не повече от една светлинна година от мястото, където „Безжалостни“ бе проникнал в мъглявината, десетте тиранийски кораба последваха примера му.
ГЛАВА ХVI
Хрътки!
Саймък Аратап се чувстваше доста неудобно в тесните дрехи. Тиранийските униформи бяха ушити от доста груб материал. За един войник обаче бе недопустимо да се оплаква от униформата си. Дори се смяташе за общоприето, че неудобството в известни рамки е неразделно свързано с тиранийската военна традиция и помага за поддържане на дисциплината.
И все пак Аратап беше готов да се възпротиви срещу тази традиция, макар и само устно:
— Направо се задушавам от тази стегната якичка — промърмори той.
Майор Андрос, чиято якичка бе не по-малко стегната и когото никой през целия му живот не бе виждал пременен в нещо друго, освен в униформа, отвърна презрително:
— Уставът позволява да я разкопчеете, но когато сте сам. Пред офицерите и войниците подобна постъпка може да окаже лошо влияние.
Аратап подсмръкна ядно. Това беше втората промяна, наложена от полувоенния характер на експедицията. Не стига, че трябваше да носи униформа, а на всичкото отгоре и да търпи надутите изказвания на своя военен помощник. И то от деня, в който напуснаха Родиа.
Андрос го беше вбесил още при първия разговор.
— Комисарю — бе казал той, — нуждаем се от десет кораба.
Аратап бе отвърнал с възмутен поглед. Смяташе да последва младия Уайдмос само с един кораб. Приготвил бе капсулата с доклада до Великия Хан, но бе заръчал да бъде изпратена само в случай, че не се завърне от експедицията.
— Десет кораба, майоре?
— Да, сър. С по-малко няма да стане.
— Защо?
— Защото ще бъде заплашена сигурността на експедицията. Този младеж е поел в неизвестна посока. Вие твърдите, че знаете за съществуването на някаква конспиративна организация. В такъв случай нищо чудно едното да е свързано с другото.
— И ако е така?
— Ако е така, длъжни сме да сме готови за среща с добре подготвена организация, която с лекота би се справила с един кораб.
— Или с десет. Или сто. Докъде се простира вашата безопасност?
— Все някой трябва да реши това. След като случаят е от компетентността на военните, аз съм този човек. Избрах десет кораба.
Аратап вдигна вежди и контактните му лещи блеснаха ослепително срещу лампата. Нищо не можеше да направи срещу военните. От теоретична гледна точка в мирно време решенията се вземаха от цивилните служители, но в конкретния случай му беше трудно да се пребори с военната традиция.
— Ще обмисля вашето предложение — отвърна предпазливо той.
— Благодаря ви. Ако откажете да приемете моите препоръки, уверявам ви, те не са нищо повече, тогава — майорът тракна с токове — ще предоставя на вас окончателното решение. Що се отнася до мен обаче, ще бъда принуден да се откажа от участие в експедицията.
Чак сега Аратап получи възможност да си възвърне част от изгубените позиции.
— Майоре — заговори той, — нямах намерение да ви преча по каквито и да било въпроси от военно естество. Питам се дали сте склонен да се подчините на моите решения, когато засягат въпроси от политическо естество.
— За какво става дума?
— Първо, проблемът с Хинрик. Вчера се възпротивихте на предложението ми той да ни придружи.
— Според мен това не е необходимо — отвърна сухо майорът. — Присъствието на чужденци по време на военни действия ще бъде най-малкото деморализиращо.
Аратап въздъхна едва чудо. Въпреки всичко той беше компетентният, когато ставаше дума за подобни въпроси. Нямаше никакъв смисъл да проявява излишно нетърпение.
— И този път ще се съглася с вас — рече той. — Искам само да насоча вниманието ви към някои политически аспекти на ситуацията. Както вероятно предполагате, екзекутирането на Фермера на Уайдмос бе свързано с неприятни политически последици. Този акт доведе до излишно раздухване на страстите из кралствата. Още повече той налага да се постараем на всяка цена смъртта на сина да не бъде свързана по никакъв начин с нас. Ето защо разпространихме сред народа на Родиа мълвата, че младият Уайдмос е отвлякъл дъщерята на Управителя, която между другото се радва на особена популярност като достоен член на фамилията на Хинриадите. Напълно естествено ще е, ако самият Управител предвожда наказателната експедиция. Това ще бъде един драматичен жест, присъщ на родианската представа за патриотизъм. Също така естествено ще е той да поиска помощ от тиранийците и, разбира се, да я получи. По такъв начин ще създадем у хората впечатлението, че тази военна експедиция всъщност е родианска. Дори в хода на експедицията да бъде разкрита някаква конспиративна организация, откритието ще принадлежи на родианците. И накрая, ако младият Уайдмос бъде екзекутиран, това пак ще е дело на родианците, доколкото този въпрос засяга вътрешните кралства.