— Благодаря ви, Управителю. — Аратап се усмихна напрегнато. Деветте придружаващи съда бяха с типичната миниатюрна конструкция, но флагманският крайцер, на който се намираха, представляваше уголемен модел, напомнящ корабите на отдавна разпуснатия родиански флот. Това беше може би първият признак за прогресивното размекване на тиранийския боен дух. Все още малките дву– или тричленни крайцери се смятаха за основна бойна единица, но командващият персонал вече предпочиташе далеч по-просторни кораби.
Тази тенденция не безпокоеше Аратап. Може би за старите космически вълци тя бе признак на начеваща деградация, за него обаче бе по-скоро знак за зараждаща се цивилизованост. Може би в необозримото бъдеще — след много, много векове — тиранийците ще се смесят с останалите народности на кралствата от мъглявината и нищо чудно това сливане да е за добро.
Естествено Аратап не можеше да си позволи да изрази гласно подобно становище.
— Дойдох да ви кажа нещо — заговори Хинрик. Той се поколеба за миг, сетне продължи: — Днес изпратих съобщение на моите хора. Уверих ги, че съм добре и че съвсем скоро престъпникът ще бъде заловен, а дъщеря ми освободена.
— Добре — кимна Аратап. Тази новина не го изненада. Той сам бе написал съобщението, ала нищо чудно Хинрик да си беше внушил, че идеята е негова и дори че той е предводител на експедицията. Аратап почувства съжаление към него. Нещастникът губеше здравия си разсъдък буквално с часове.
— Уверен съм — продължаваше Хинрик, — че моят народ е бил дълбоко разтревожен от дръзкото нападение срещу двореца, извършено от тази добре организирана бандитска групировка. Но сега, след като предприех толкова бързи ответни действия, те сигурно се гордеят с мен. Как смятате, Комисарю? Ще видят, че Хинриадите още си ги бива! — Лицето му грееше триумфално, докато произнасяше тези думи.
— Сигурно е така — отвърна Аратап.
— Близко ли сме вече до врага?
— Не, Управителю, врагът засега запазва неизменна позиция в орбита около Лингейн.
— Неизменна? Да, спомних си какво исках да ви кажа. — Управителят очевидно се развълнува и заговори припряно: — Много е важно. Трябва да ви кажа нещо. На кораба има предателство. Аз го открих. Трябва да предприемем незабавни действия. Предателство… — той почти шептеше.
Аратап почувства, че търпението му се изчерпва. В началото компанията на нещастника почти го забавляваше, но сега вече му се струваше, че само си губи времето с него. Ако продължаваше да деградира със същите темпове, не след дълго болестта му ще стане очебийна и тогава тази послушна марионетка щеше да изгуби всякаква стойност за тях. Жалко.
— Няма никакво предателство, Управителю — отвърна той. — Моите хора са изпитани и проверени. Някой ви е подвел. Или сте много изморен.
— Не, не! — Хинрик бутна ръката, която Аратап дружелюбно бе сложил на рамото му. — Къде сме?
— Ами как, тук!
— Корабът, искам да кажа. Погледнах видеопанела. Наблизо няма никаква звезда. Намираме се в открития Космос! Знаехте ли?
— Разбира се.
— Лингейн въобще не е наблизо. И това ли знаете?
— На около две светлинни години.
— Ах! Ах! Ах! Комисарю, нали никой не ни подслушва? Сигурен ли сте? — Той се наведе над Аратап и зашепна право в ухото му: — Откъде тогава знаем, че врагът е в орбита около Лингейн? Твърде далеч е, за да го забележим. Били сме подведени, а това намирисва на измяна.
Да, дори и да е побъркан, този човек все още можеше да разсъждава логично.
— Въпросът, Управителю, е от компетенцията на техническия персонал. Хората с висок пост не се интересуват от тези подробности. Аз самият нямам никаква представа.
— Но аз като предводител на тази експедиция трябва да знам! Аз съм водачът, нали? — Той се огледа напрегнато. — Всъщност имам чувството, че майор Андрос не винаги изпълнява моите заповеди. Заслужава ли да му се доверим? Естествено, рядко се обръщам към него с нареждания. Би било малко неуместно да заповядвам на един тиранийски офицер. Но нали трябва да намеря дъщеря си! Името й е Артемизия. Отнеха ми я и аз поведох този флот, за да я върна обратно. Така че, както виждате, трябва да знам всичко. Искам да кажа — дори това, откъде сме сигурни, че противникът е близо до Лингейн. Защото и дъщеря ми е там. Познавате ли дъщеря ми? Казва се Артемизия.
Той загледа умолително тиранийския Комисар. Сетне зарови лицето си в шепи и промърмори нещо, което прозвуча като „съжалявам“.
Аратап неволно стисна зъби. Беше забравил, че човекът пред него е само един измъчен баща и че дори побърканият Управител на Родиа е способен на родителски чувства. Не биваше да позволи на нещастника да страда.