— Тъкмо в момента — обясни той — обработват данните от атмосферата. Значително съдържание на кислород, почти тридесет процента, а също азот и инертни газове. Всичко изглежда съвсем нормално. Никакъв хлор. Хм — добави замислено той.
— Какво има? — запита го Джилбрет.
— Няма и въглероден двуокис. Това не е добре.
— Защо да не е? — настоя Артемизия, изправена пред видеопанела, откъдето разглеждаше повърхността на планетата под тях.
— Щом няма въглероден двуокис — обясни Байрън, — няма и растителен живот.
— Така ли? — тя го погледна и се усмихна топло.
Въпреки желанието си Байрън почувства, че отвръща на тази усмивка, ала изведнъж забеляза, че усмивката й го подминава, заобикаля го, очевидно незабелязваща неговото присъствие, оставяйки го с глупаво изражение върху лицето. Момъкът извърна глава.
Най-добре ще е просто да не я забелязва. Ала не можеше да го стори, докато тя беше близо до него. Щом я видеше, волята му сякаш се стопяваше.
Джилбрет бе изпълнен с въодушевление. Скоро щяха да се приземят.
Когато навлязоха в плътните ниски слоеве на атмосферата „Безжалостни“ с прикачения отзад модул внезапно стана трудно управляем. Байрън съсредоточи цялото си внимание върху пулта за управление.
— Дръж се, Джил! — извика весело той.
Ала хич не му беше до веселба. Не получиха никакъв отговор на радиосигналите, а ако там долу не беше бунтовническият свят, нямаше никакъв смисъл да си губят времето.
— Не ми прилича на бунтовническия свят — промърмори Джилбрет, сякаш прочел мислите му. — Тази планета е камениста и мъртва, не виждам никъде вода. — Той се обърна. — Провериха ли пак за въглероден двуокис, Рицет?
— Да. Само микроскопични следи. Около една хилядна на сто или нещо подобно.
— Нищо не се знае — намеси се Байрън. — Може би са избрали този свят тъкмо защото изглежда необитаем.
— Но аз видях ферми!
— Възможно. Според теб каква част от повърхността на планетата сме огледали, след като сме я обиколили само няколко пъти? Знаеш добре, Джил, че които и да са те, едва ли разполагат с достатъчно хора, за да заселят цялата планета. Може да са си избрали някоя долина, където да се отделя необходимото количество въглероден двуокис, да речем, вследствие на вулканична дейност, и където да разполагат с достатъчно вода. Нищо чудно да прелетим само на мили от тях и никога да не узнаем за съществуването им. А и едва ли са склонни да отговарят на всевъзможни радиоповиквания.
— Не е толкова лесно да се достигне необходимата концентрация на въглероден двуокис — възрази Джилбрет. Но въпреки това не откъсваше поглед от екрана.
Внезапно Байрън бе изпълнен с надеждата, че това наистина е търсеният от тях свят. Повече не можеше да чака. Досега планетата би трябвало да е заселена!
Усещането беше странно.
Изкуственото осветление бе загасено и през люковете нахлуваха слънчеви лъчи. Макар и по-неефикасен като метод за осветяване в кораба, той бе значително по-приятен. Всъщност люковете бяха отворени и всички дишаха местната атмосфера.
Рицет се бе възпротивил на тази идея, твърдейки, че недостигът на въглероден двуокис ще наруши дихателната регулация на организма, но Байрън ги увери, че за известно време могат да си го позволят.
Докато Байрън и Рицет разговаряха, в стаята влезе Джилбрет. Двамата се спогледаха и млъкнаха.
Джилбрет се засмя, после погледна към отворения люк, въздъхна и рече:
— Камънаци!
— Решихме да поставим радиопредавател на най-високия хълм в околността — обясни Байрън. — Така ще увеличим обхвата на предаването. В най-лошия случай повикването ни ще достигне до всички краища на тази полусфера. Ако не сполучим, можем да опитаме от другата страна на планетата.
— Това ли обсъждахте с Рицет?
— Точно това. Можем да го направим двамата с Монарха. Предложението е негово, но ако не беше ме изпреварил, щях да го предложа аз. — Докато говореше, Байрън погледна към Рицет. Лицето на другия остана безизразно.
Байрън се надигна.
— Ще си сваля скафандъра — каза им той. — По-удобно ще ми е без него.
Рицет очевидно беше съгласен. Планетата изглеждаше слънчева, почти липсваха водни изпарения, само дето въздухът беше доста студен.
Монархът ги очакваше в главния шлюз на „Безжалостни“. Облечен бе с необичайно лек комбинезон, който обаче изолираше чудесно тялото. На гърдите му беше закрепена миниатюрна бутилка с въглероден двуокис, която разпръскваше необходимото количество пред устата му.
— Може би ще пожелаеш да ме претърсиш, Фаръл? — каза той и разпери ръце.