— Той е въоръжен. Видя ли?
— Не.
— Носи далекобоен бластер!
Тя скочи и изтича при шлюза.
— Арта! Какво си намислила?
Девойката разкопчаваше трескаво един скафандър.
— Излизам навън. Рицет е тръгнал след тях. Не разбираш ли? Монархът не възнамерява да монтира никакъв предавател. Всичко е било клопка за Байрън. — Тя говореше задъхано, докато се опитваше да навлече тежкия скафандър.
— Престани! Въобразяваш си.
Но тя погледна Джилбрет с невиждащи очи, лицето й бе пребледняло и уплашено. Трябваше да се досети за това по-рано, още когато забеляза, че Рицет се увърта около този глупак. Този емоционален глупак! Рицет непрестанно му разправяше какъв велик човек бил баща му и Байрън естествено се разтапяше. Всяко негово действие се диктуваше от мисълта за баща му. Как може човек да бъде в плен на подобна мономания?
— Не зная как се управлява шлюзът — каза тя. — Отвори го.
— Арта, няма да напускаш кораба. Дори не знаеш къде са.
— Ще ги намеря. Отвори шлюза.
Джилбрет поклати глава.
На скафандъра, който бе облякла, бе прикачен кобур.
— Чичо Джил — заяви Арта, — ако не ме послушаш, ще използвам оръжието. Кълна се, че ще го сторя.
Дулото на невронния камшик бе насочено право в лицето на Джилбрет.
— Нямам представа — рече той и се усмихна насила.
— Отвори шлюза! — заповяда тя.
Джилбрет я послуша и девойката изтича навън. Понесе се като вятър нагоре по скалистия хълм. Кръвта блъскаше в слепоочията й. Беше се държала също толкова лошо, колкото и той, флиртувайки с Монарха пред очите му, за да задоволи глупавата си гордост. Но сега всичко изглеждаше различно и най-вече образът на Монарха, с неговата хладна пресметливост и наглост. Тя потръпна от отвращение.
Достигна върха на хълма — пред нея нямаше нищо. Спусна се по отсрещната страна, насочила невронния камшик пред себе си.
Байрън и Монархът не бяха разменили нито дума по време на изкачването. Най-сетне стигнаха сравнително по-равно място сред напуканите от слънцето и вятъра скали. Точно пред тях имаше старо свлачище, завършващо с урва, дълбока най-малко стотина стъпки.
Байрън доближи предпазливо ръба и надзърна долу. Стената под краката му беше стръмна и покрита с изпотрошени скални късове.
— Този свят, Джонти, изглежда напълно непригоден.
Монархът не изпитваше никакъв интерес към обкръжаващия ги пейзаж. Вместо да доближи края на свлачището, той каза:
— Тъкмо това място избрахме преди кацането. Мисля, че е идеално за целта.
Идеално е за твоите цели, поправи го мислено Байрън. Той отстъпи от ръба на свлачището и седна. Заслушан в тихото свистене от бутилката с въглероден двуокис, Байрън зачака да настъпи моментът.
— Какво ще им кажеш, когато се върнеш на своя кораб, Джонти? — запита тихо той. — Да опитам ли да позная?
Монархът замръзна над куфара, който се готвеше да отвори.
— За какво говориш? — попита той.
Байрън извърна лице към вятъра и потърка нос с ръкавицата си. После разкопча гащиризона и остави на хладния полъх да го изпълни.
— Говоря за причината, поради която дойде тук.
— Предпочитам да монтирам предавателя, вместо да водя глупави разговори, Фаръл.
— Никакъв предавател няма да монтираш. Защо ти е? Вече опитахме да се свържем с тях от Космоса — без никакъв резултат. Защо тогава да очакваме, че ще е по-различно на повърхността? Глупаво е да смятаме, че ни е попречил непроницаемият за радиосигнали йонен слой на атмосферата, защото опитахме със субефирно радио и резултатът отново бе нулев. Тогава защо дойдохме тук, Джонти?
Монархът погледна към Байрън, потропвайки безцелно с пръсти по куфара.
— Щом имаш такива съмнения, тогава ти защо дойде тук?
— За да открия истината. Научих от Рицет, че ти си замислил това излизане. Той ме посъветва да тръгна с теб. Уверен съм, ти си го инструктирал да ми внуши, че като те придружа, ще мога да се уверя, че не си получил никакви тайни послания. Логичен довод, само че аз не очаквам ти да получиш каквито и да било послания. И въпреки това му позволих да ме убеди да дойда с теб.
— За да откриеш истината? — допълни подигравателно Джонти.
— Точно така. Макар вече да се досещам за нея.
— Ами кажи ми я тогава. Нека и аз да я науча.
— Дошъл си тук, за да ме убиеш. Сега сме сами и наблизо има пропаст, падането в нея е сигурна смърт. По тялото ми няма до открият никакви огнестрелни рани, които да навеждат на мисълта за насилствена смърт. Представям си печалната история, която ще разкажеш като се върнеш на кораба. Подхлъзнал съм се и съм паднал. Вероятно лично ще оглавиш групата за откриване на тялото ми и ще ме погребете с всички почести. Всичко ще бъде трогателно и аз ще се махна от пътя ти.