Джонти отстъпи назад и ритна куфара встрани. Зае отбранителна позиция и каза:
— Сега разбирам подлия ти замисъл. Единственото обяснение е, че си лишен от здрав разсъдък.
Байрън трепереше, но не от студ.
— Баща ми беше популярен сред хората ти, Джонти. Твърде популярен. Един Монарх едва ли би понесъл да дели властта си с когото и да било. И ти си направил всичко възможно да премахнеш съперника. Следващата ти стъпка е била да се погрижиш да не остана жив, за да търся отмъщение или да заема мястото на баща си. — Байрън постепенно повишаваше тон и гласът му ехтеше надалеч, отнасян от студения вятър. — Така ли е?
— Не.
Джонти се наведе над куфара.
— Мога да докажа, че грешиш! — Той вдигна капака. — Радиоекипировка. Провери сам. Ето виж. — Изсипа съдържанието на куфара пред краката на Байрън.
— И какво доказва това? — погледна го учудено Байрън.
— Нищо — отвърна Джонти и се надигна. — А сега погледни тук.
В ръката си стискаше бластер и пръстите му бяха побелели от напрежение.
— Уморен съм от теб — продължи той. — Но няма да е задълго.
— Значи си скрил бластера в куфара с приемника? — попита с равен глас Байрън.
— Не го ли знаеше? Нима наистина си очаквал, че ще дойда тук с голи ръце и ще се помъча да те хвърля в пропастта, сякаш съм някакъв селяк или миньор? Аз съм Монархът на Лингейн — той махна отсечено с ръка — и вече достатъчно се наслушах на идеалистичните брътвежи на Фермерите на Уайдмос. Хайде, тръгвай — прошепна той. — Към пропастта. — Джонти пристъпи напред.
Байрън вдигна ръце, впил поглед в дулото и отстъпи.
— Значи ти уби баща ми.
— Аз го убих! — отвърна Монархът. — Казвам ти го, за да знаеш в този последен миг от живота си, че човекът, който се погрижи баща ти да бъде унищожен в дезинтегриращата камера, ще се постарае и ти да го последваш, а за себе си ще задържи наследницата на Хинриадите и всичко, което идва с нея. Помисли за това! Ще ти дам още една допълнителна минута, за да помислиш! Само дръж ръцете си вдигнати, иначе ще те застрелям, рискувайки всички неудобни въпроси, които биха ми задали моите хора. — В гласа му сега се долавяше само истинска, студена омраза.
— Значи познах, че и преди си се опитвал да ме убиеш.
— Така е. Предположенията ти бяха открай докрай верни. По-леко ли ти е от това? Назад!
— Не — поклати глава Байрън. Отпусна ръце и каза: — Ако ще стреляш, направи го.
— Мислиш, че няма да посмея? — запита го Монархът.
— Аз те помолих да стреляш.
— И ще го сторя. — Монархът насочи дулото на бластера право към главата на Байрън и от разстояние четири стъпки натисна спусъка.
ГЛАВА ХIХ
Поражение!
Теодор Рицет заобиколи предпазливо платото. Още не беше дошло време да се показва, а не беше никак лесно да се скрие в този свят на голи скали. Почувства се малко по-уверен, когато се спотаи зад нисък кристализирал хълм. Изкатери се бавно нагоре, като от време на време се спираше, за да прокара опакото на меките порьозни ръкавици през лицето си. Въздухът беше сух и студен.
Ето че най-сетне ги видя, между два подпрени гранитни блока. Извади бластера и го постави в скута си. Слънцето печеше право в гърба му. Усети лъчите му да проникват през плътната материя и от това му стана приятно. Дори ако случайно някой от двамата погледнеше към него, слънцето щеше да блести в очите му, а него ще направи почти незабележим.
Чуваше съвсем ясно гласовете им. Радиовръзката функционираше чудесно и Рицет се засмя от удоволствие. Дотук всичко вървеше според плана. Ако, разбира се, се изключи неговото собствено присъствие, но толкова по-добре. И без това планът беше прекалено сложен, а и предполагаемата жертва не беше чак толкова глупава. Може би крайният изход щеше да се реши от неговия собствен бластер.
Рицет зачака търпеливо. Дори не помръдна, когато видя, че Монархът вдига бластера си, а Байрън остава на мястото си, без да трепне.
Артемизия не забеляза насочения бластер. Не виждаше и двете човешки фигури, застинали на скалистия край. Само преди пет минути бе зърнала силуета на Рицет и оттогава го следваше неотлъчно.
Рицет се движеше прекалено бързо, за да го настигне. Скоро след това всичко се сля пред очите й и на два пъти едва не се свлече на земята. Но все пак успя да се задържи. При второто залитане удари китката си в един остър камък и от раната рукна кръв.