И те неохотно се съгласиха. Бяха четирима — дребни и учтиви, с ум, остър като самурайски меч. Преди десетина години финансовата общност жестоко подценяваше японците. Тази грешка вече не се повтаряше.
Срещата се проведе в „Камерън Сентър“ на Авеню ъв Америкас. Те идваха, за да инвестират сто милиона долара в проекта за нов хотелски комплекс, разработен от Лара. Въведоха ги в просторната зала за конференции. Всеки от тях носеше подарък. Лара благодари и на свой ред им поднесе подаръци. Беше дала указания на секретарката си да ги опакова в обикновена кафява или сива хартия. За японците бялото е символ на смъртта, а хартията за опаковане в ярки цветове е неприемлива.
Помощничката на Лара — Триша, поднесе на японците чай, а на Лара — кафе. Японците биха предпочели кафе, но бяха прекалено учтиви, за да го кажат. Когато изпиха чая си, Лара се погрижи да долеят чашите им.
Хауард Келър — съдружникът на Лара, влезе в залата. Той беше около петдесетгодишен, блед и слаб, с русолява коса, облечен в измачкан костюм и изглеждаше така, сякаш току-що става от леглото. Лара ги запозна. Келър раздаде копия от инвестиционния план.
— Както виждате, господа, вече имаме първия ипотечен ангажимент. Комплексът ще има седемстотин и двадесет помещения за гости, около тридесет хиляди квадратни фута заседателна площ и гараж за хиляда коли…
Гласът на Лара преливаше от енергия. Японските банкери изучаваха инвестиционния план, борейки се да не заспят.
Срещата приключи с пълен успех за по-малко от два часа. Лара отдавна бе разбрала, че е по-лесно да сключи сделка за сто милиона долара, отколкото да се опита да вземе петдесет хиляди на заем.
Веднага след японската делегация Лара се срещна с Джери Таунзенд. Високият рекламен агент, който работеше по-рано в Холивуд, сега отговаряше за рекламата и връзките с пресата в „Камерън Ентърпрайзис“.
— Интервюто в „Добро утро, Америка“ беше страхотно. Вече имаме много обаждания.
— Какво става с „Форбс“?
— Всичко е уредено. Следващата седмица снимката ви ще бъде на корицата на „Пипъл“. Видяхте ли статията за вас в „Ню Йоркър“? Нали е чудесна?
Лара отиде до бюрото си.
— Не е лоша.
— Интервюто за „Форчън“ е насрочено за днес следобед.
— Направих промяна.
Той изглеждаше изненадан.
— Защо?
— Поканих репортера на обед тук.
— За да го предразположите?
Лара натисна бутона на секретарската уредба.
— Кати, ела тук.
Безплътен глас отвърна:
— Да, мис Камерън.
Лара Камерън вдигна поглед:
— Това е всичко, Джери. Искам ти и целият ти екип да се съсредоточите върху „Камерън Тауърс“.
— Вече работим…
— Нека да направим нещо повече. Искам да пишат във всички вестници и списания. За бога, та това ще бъде най-високата сграда в света. В целия свят! Искам хората да говорят за това. Искам да се молят за апартаменти и магазини в нея още щом я завършим.
Джери Таунзенд се изправи.
— Добре.
Кати — административната помощничка на Лара, влезе в кабинета. Тя бе привлекателна и спретнато облечена чернокожа жена на около тридесет години.
— Проучи ли какво предпочита да яде?
— Той е гастроном. Обича френската кухня. Обадих се в „Льо Сирк“ и помолих Сирио да изпрати обед за двама.
— Добре. Ще хапнем в моята трапезария.
— Знаете ли колко ще продължи интервюто? В два и половина имате среща в центъра с банкерите от Метрополитън.
— Отложи я за три часа и ги накарай да дойдат тук.
Кати си записа.
— Да ви прочета ли съобщенията, оставени за вас?
— Чети.
— Детската фондация иска да им бъдете почетен гост на двадесет и осми.
— Не. Съобщи им, че съм поласкана и им изпрати чек.
— Срещата в Тълса е определена за вторник в…
— Отмени я.
— Следващия петък сте канена на обед от женско сдружение в Манхатън.
— Не. Ако искат пари, изпрати им чек.
— Дружеството за ограмотяване ви кани да говорите на давания от тях обед на четвърти.
— Виж дали ще можем да го уредим.
— Имате покана за почетен гост на благотворителна проява за набиране на средства за страдащите от мускулна дистрофия, но датата не е подходяща. По същото време Трябва да сте в Сан Франсиско.
— Изпрати им чек.
— Семейство Сърп дава вечеря следващата събота.
— Ще се постарая да присъствам — каза Лара. Кристиан и Дебора Сърп бяха забавни и добри приятели, беше й приятно с тях.
— Кати, колко броя от мен виждаш?
— Какво?
— Гледай внимателно.
Кати я погледна.
— Само един, мис Камерън.
— Точно така. Аз съм само една. Как предполагаш, че бих могла да се срещна с банкерите от „Метрополитън“ в два и половина, с градската проектантска комисия — в четири, с кмета — в пет, с архитектите — в шест и петнадесет, със службата за жилищно строителство — в шест и тридесет, да отида на коктейл в седем и половина и на вечеря по случай собствения си рожден ден — в осем? Следващия път, когато правиш дневната ми програма, мисли по-добре.