Той също използваше преводач — под гривата му имаше куалкуа.
— Говоря от името на човечеството — потвърдих. — Аз съм Пьотър Хрумов.
— Знаем. Куалкуа съобщи, че ще бъде посредник и ще изправи образа ти пред нас. В противен случай тук нямаше да остане нищо освен пепел. Торп бди.
Погледнах неволно в небето към люлеещия се огнен облак. Стори ми се, че и очите на даенло — плоски, сякаш покрити със стъкло — хвърлиха поглед нагоре.
— Аз ще задавам въпроси вместо отговарящите за слабата раса човечество. Хиксите ме упълномощиха — те са прекалено възмутени, за да реагират адекватно.
Хиксите изобщо не изглеждаха възмутени. По-скоро объркани. Но аз не възразих.
— Ще отговоря на всичките ти въпроси, даенло, отговорен за човечеството.
— Съзнателно ли пропускаш да определиш човечеството като слаба раса?
— Да, даенло. Съзнателно. Тази слаба раса, заедно с три други, не по-малко слаби, вече направи достатъчно много за Конклава.
— Не те е страх, защото се намираш далеч.
Към мен се изстреля венец от пипала, обви тялото ми. Събори ме, плъзна ме по земята, оставяйки ивици от изтръгната трева.
— Но ние сме прекалено заинтригувани. Преди всичко ни интересува защо куалкуа измениха на своето равнодушие. Защо ти помагат?
Само това?
Какъв лесен въпрос.
— Ще ми се наложи да отговарям много дълго, мъдри даенло, отговорен за човечеството. Не знам отговора, но може би вие ще успеете да го намерите.
— Имаме още време, човеко Пьотър Хрумов. Говори. Ако се наложи да уточним нещо, ще задам въпрос. Говори.
Даенло в някакво отношение са толкова мудни, колкото и техният карикатурен аналог — земните носорози. Но се случва и да са също толкова свирепи.
— Всичко започна на Хикси-43, даенло. Връщах се от курс и когато първият джамп мина, чух звук в кабината. Оказа се, че го издава изчислител…
— Изчислителят е издържал джамп?
Как се заинтересува!
— Да, даенло. Той беше издържал джамп и беше запазил разсъдъка си. Но нека по-добре да карам подред.
— Говори.
— Изчислителят каза, че трябва да се добере до Андрей Хрумов… дядо ми…
Размахване на пипалата:
— Андрей Хрумов — човекът, обвиняващ Конклава в излишна жестокост?
— Да.
Жалко, че дядо го нямаше тук. Би се зарадвал на такава популярност. Разбрах, че ще ми се наложи да говоря дълго…
…Но не предполагах, че ще е чак толкова дълго…
— Отказахме се от съюза с геометрите.
— Но защо? Това е раса, идентична с вашата. Естествен съюзник.
— Техният морал е не по-малко жесток, отколкото моралът на Конклава.
— Ти също смяташ, че сме жестоки?
Погледнах в плоските чинийки на очите му.
— Да, даенло, отговарящ за човечеството…
…Нощта отмина и над Цитаделата се издигна слънцето. Бледа, далечна червена звезда — тя изглеждаше като случайно недоразумение до блестящия облак на торп.
Аз продължавах да говоря:
— Командващият на аларите ми даде званието офицер и ме изпрати на разузнавателна мисия в ядрото.
— Това превишава пълномощията му — каза даенло. Помълча и добави със същия отегчен глас: — Сгреших. Командващите на независими бойни единици могат да провеждат разузнавателни мисии и да ги възлагат на представители на слабите раси. Командващ, оправдан си. Можеш да напуснеш кръга на обвинението.
Черната мишка до мен се размърда:
— Силни даенло, като старши офицер съм длъжен на присъствам на разпита на човека Пьотър Хрумов.
— Можеш да останеш. Ще ти донесат храна и вода.
На мен не ми предоставиха подобни удобства. Впрочем, създаденото от куалкуа тяло едва ли се нуждаеше от храна. Продължавах да говоря. Слънцето започна да залязва. Торп дрейфуваше в небето — може би му беше скучно да следи бавния разговор на органичните същества.
— Човекът от расата на геометрите, Ник Ример, вкара планетата си в Сянката…
— Това означава ли, че планетата на геометрите е защитена?
Добър въпрос. Свих рамене:
— Тя никога не е била беззащитна. Но сега… ако бях на мястото на силните раси, не бих нападнал геометрите.
— Това съвет ли е или заплаха?
— Съвет е.
— Добре. Продължавай.
…Когато завърших, отново беше настъпила нощ. Не знам дали останалите извънземни почиват, но даенло не се откъсна от мен нито за миг.
— Отговори — как ще постъпи куалкуа със своето Зърно на портал?
— Не знам…
— Попитай куалкуа.
Погледнах с недоумение даенло, чиято грива украсяваше безформения чувал на тялото му.
— Те никога не са разговаряли с нас. Откакто планетата им беше унищожена и космосът стана техен дом. Служат, но не отговарят. Попитай ги.
Разбрах и потреперих. Расата на куалкуа нямаше планета, на която да отнесе Зърното си. Те живееха навсякъде… във всеки свят на Конклава… кой можеше да мине без услугите на малките камикадзета, послушните преводачи, верните роби? Онези пет раси, които не са органични…