— Какво, не си ли гледал телевизия? — развика се Данилов.
— Ами не — отвърнах, гледайки прибиращия се в къщата Альошка.
— Пристигат за церемонията на приемането на Земята сред силните раси! — извика отново Данилов и изведнъж гласът му спадна до шепот. — Ти… ти наистина ли не знаеше?
Поклатих глава, сякаш държах в ръцете си видеофон, а не евтин клетъчен телефон.
— Представителят на Конклава заяви, че иска да води преговори по процедурата с Пьотър Данилович Хрумов — каза Данилов с глас, моментално станал тържествен и официален. — Днес се събира асамблеята на ООН… за да потвърди пълномощията ти.
Помълчахме една минута, сякаш всеки искаше да изпробва колко са устойчиви нервите на другия.
— Пьотър, имаш четвърт час да се приготвиш! — Данилов беше този, който не издържа.
— Половин час — казах аз.
— Какво? — развика се той.
— Трябва да разходя и кучето, Саша — обясних аз. — Разбираш ли?
Когато ми отговори, гласът му отново беше спаднал до шепот:
— Да…
— Чудесно — казах аз и прекъснах връзката. — Нали, Тиран?
Кучето изскимтя кратко в знак на одобрение.
— Ще почакат, в края на краищата — реших аз, докато повеждах Тиран по обичайния маршрут. Покрай оградата, покрай лехата с посърнали астри, покрай най-голямото дърво, което непременно трябваше да се маркира. — Ще почакат, нали?
Разбира се, песът не отговори. Но явно беше съгласен с мен.
И когато делово вдигна крак при дървото, ме напуши смях.
На стотина километра наоколо нямаше кучета, способни да се конкурират с Тиран. И все пак той упорито маркираше територията си.
Може би това беше наистина точно толкова важно, колкото и тържествената церемония по приемането на човечеството сред силните раси.
Аналогията щеше да се хареса на дядо. Въпреки цялата й фалшивост. Сигурен бях.
Януари-септември 1997 г., Москва