— Давайте.
Нямаше нито звуци, нито миризми. Само ми се зави свят и светлината като че ли стана по-ярка.
Не усещах нищо, подсказващо за въздействието на наркотик. Навярно аларите бяха сбъркали и транквилантът им не действаше на хората…
После ме налегна скука. От колко време вече лежах така? Минута, две? Адски много! Не бива така да се пилее скъпоценното време! Може да се умре от мъка! Размърдах се, борейки се с желанието си да стана и да изляза.
— Пьотър — разпознах гласа на командващия, — разкажи какво стана с теб след бягството. От момента, в който се озова в кораба.
Този въпрос ми донесе облекчение. Беше се появило някакво занимание!
— Казвах се Ник Ример — отговорих аз. — Това ми съобщи корабът, като използва безгласен канал за общуване. Бях разузнавач и регресор. Значението на първото е ясно, а работата на регресора е да се внедри в чуждото общество и да намали равнището на развитието му. Това се прави като подготвителен етап преди развитието на цивилизацията по правилен път.
— Какъв е този правилен път? — попита аларът.
— Приятелството. Единството на всички цивилизации, съвместната им космическа експанзия.
— С каква цел?
— С цел приятелство. Това е затворен цикъл на развитие, цивилизациите се поглъщат с цел намирането на нови цивилизации и приобщаването им.
След кратка пауза командващият попита:
— Какъв е смисълът?
Колко е глупав!
— Никакъв.
— Расата на геометрите ръководи ли погълнатите раси?
— Не. Ръководи ги идеята.
В разговора се намеси някой друг:
— Пьотър, продължи разказа.
— Здравей, Карел. — Не се учудих, когато разпознах изчислителя. — Дядо далеч ли е?
— Той е тук.
— Повикай го.
Последва кратка пауза, после чух:
— Здравей, Петя.
— Здрасти — казах аз на тавана. — Как си, наред ли е всичко?
Гласът на дядо беше някак уморен и нерадостен.
— Да, доколкото е възможно. Разказвай, момче. Как управляваше кораба на геометрите?
— Давах общи указания. Той има достатъчно мощна система с изкуствен интелект. Но… кастрирана.
— Поясни, Петя.
— Предполагам, че компютърът на кораба се намира на границата на пълноценния разум. И е способен да се обучава. Но, кой знае защо, не осъзнава себе си.
— Да, така и предполагахме. Това е много изящно реализирано, Петя. Техните компютри не стават разумни, понеже мислят, че вече са такива.
— Какво? — Много ми се искаше да продължа да разказвам, и все пак не можах да се сдържа да не попитам.
— Нещо повече. В известен смисъл… — изкикоти се дядо — всеки компютър на геометрите смята себе си за единственото разумно същество във Вселената. За Бог, ако щеш. Той възприема реалността като игра на въображението си. Система с такава мощност би стигнала до осъзнаването на самата себе си, ако не смяташе тази задача за вече изпълнена.
— Опасен път — реших аз.
— Не, Петя. Най-удобният. Може би единственият възможен. Един затворник няма да се стреми да се освободи, ако мисли, че вече е свободен.
— Колко ми е приятно да те слушам, дядо — казах аз след като помълчах малко. — Знаеш ли… това ми липсваше.
Паузата беше къса и неловка. Прекалено много бяха тези, които слушаха разговора ни в момента. Не беше време за сантименталност.
— Разказвай нататък, Петя — помоли дядо. — Този газ предизвиква бъбривост и стремеж да се сподели притежаваната информация. Не се мъчи.
— Геометрите имат много хубави кораби — казах аз. — Те не използват джампа, но скоростта им на придвижване извън пространството надхвърля всякакви скорости, достъпни на Конклава. Тъй като не помнех нищо за своята личност, корабът започна да изпълнява инструкциите си…
Говорих дълго. От време на време ме прекъсваха с въпроси — Данилов, дядо, Маша, командващият на аларите… Понякога въпросите на командващия изглеждаха малко странни, и аз реших, че пита не самият той, а преводачът куалкуа.
Най-трудно ми беше да разказвам за обществото на геометрите. И досега не можех да го възприема като абсолютно чуждо и да съобразя какво трябваше да спомена. Отсъствието на семейство, например, беше много интересен щрих, но си спомних за това съвсем случайно. А и имаше страшно много неща, които не знаех. Как работят транспортните кабини, например? „Това джамп ли е, преминаване през други измерения, или процес на копиране на тялото в нова точка с унищожаване на оригинала?“ — питаше аларът. Не знаех отговора. От последната версия се почувствах зле, но ми се наложи да призная, че и тя е напълно вероятна.
Когато завърших разказа си, действието на наркотика почти беше изтекло. Някакъв алар безмълвно ми донесе поднос със закуска и се оттегли. Застанах на колене и започнах да ям, вслушвайки се в спора. Не бяха изключили връзката между стаята за доклади и помещението, в което се бяха събрали „заговорниците“, и това ме радваше. Иначе бих се почувствал като съвсем посредствен шпионин.