Звездни асове
Андрей Христов
Глава 1 — Всеки край е ново начало под прикритие…
Това беше последният полет на Александър Стаматов с учебната совалка. Той искаше да запомни тези минути, защото знаеше, че никога повече няма да се повторят. Животът му, такъв какъвто го знаеше през последните пет години, щеше завинаги да се промени. Никога повече нямаше да бъде ученик в професионалната гимназия „Стар пойнт 7“ — училище, подготвящо кадри за Звездния флот на Земния Съюз. Алекс постави внимателно ръка на дросела и леко ускори при издигането. Извърши маневрата Имелман, след което се спусна в спирала. Последва боен завой с максималното за совалката претоварване, а сетне отново набра височина и се стрелна в пикиране. Той изпълни всички тези маневри с абсолютна лекота и финес. Алекс познаваше кокпита по-добре от дланта на ръката си и бе свикнал да усеща поведението на совалката както движението на собственото си тяло.
Учебната година отдавна приключи, изпитите преминаха, както и абитуриентския му бал тук в Ротария — многомилионен град, намиращ се на гъсто населената планета Сердика. И все пак, Алекс толкова обичаше да пилотира, че помоли учителя си да му позволява през лятото да идва на учебното летище и да лети със совалката. Тъй като притежаваше феноменален пилотски талант, учителят нямаше как да му откаже. Но сега щеше да е за последно. Днес излизаха разпределенията, а след два дни Алекс трябваше да напусне планетата Сердика и да замине във все още неизвестна за него посока.
— Кула до „Учебна совалка 7“. Времето ви изтече, моля приземете се на писта номер едно!
— Разбрано, Кула! — отговори с ясен глас Алекс. Наклони лоста за управление и извърши безпогрешно захождане към пистата. Сетне се снижи под перфектен ъгъл и с най-добрата скорост, която можеше да се очаква. Корпусът на совалката едва доловимо се разклати, когато колелата леко допряха пистата.
— Е, това беше! — каза си Алекс, докато сваляше каската. Люкът над него се издигна и автоматичните стъпенки се спуснаха. Както винаги обаче, вместо да ползва стъпенките с един скок се озова на крилото, а с втория вече беше на пистата.
— Чудесно пилотиране, Алекс! — каза високият възрастен мъж, който се доближи до него. — Не вярвах, че ще го кажа, но се справи по-добре, отколкото на дипломния си полет.
— Благодаря, господин Гейл.
— Разбра ли къде те пращат?
— Не. Проверих, преди да излетя, разпределенията още не бяха излезли.
— Пожелавам ти успех и късмет, момчето ми.
— Благодаря, господин Гейл, винаги ще си спомням, че вие ми дадохте основата.
Двамата се прегърнаха и Алекс излезе от хангара. Слънцето се спускаше ниско зад хоризонта и обливаше сградата на старото му училище със златисторозовата си светлина. Ускори крачката, защото имаше среща.
Александър Стаматов беше роден преди осемнадесет години на планетата Сара в звездна система Омега 4, но когато стана на десет заедно с майка си Мария се преместиха на планетата Сердика — част от звездна система Гама 358. Мечтаеше да стане пилот на космически изтребител, също като своя баща на млади години.
След десет минути достигна двора на училището. Седна на една пейка и зачака. Скоро към него се присъедини Закъри Горан. Алекс беше висок на ръст, със заресана надолу кестенява коса и кафяви очи. Не много хилав, но и не много силен. Зак беше малко по-нисък от него, но много по-едър, чернокос, с тъмни очи и широка челюст. Прическата му — канадска ливада във войнишки стил. Закъри също искаше да служи във флота, но за разлика от Александър, се стремеше да стане космически пехотинец. Ето защо много повече залагаше на физическите упражнения и издръжливостта. Зак седна до Алекс на пейката в двора на училището с изглед към пистата. Сега всичко беше тихо и спокойно. По време на учебната година дворът и сградата на училището гъмжаха от ученици, а на пистата непрекъснато излитаха и кацаха учебни совалки. Сега обаче спокойствието бе нарушавано единствено от крясъка на ято птици високо в небето.
— Всеки момент ще излязат резултатите от класирането — каза Зак. Обикновено звучеше мъжкарски самоуверено, но сега дори в неговия глас се долавяше нотка на несигурност. Съдбата им щеше да се реши от това къде щяха да бъдат разпределени. Можеше да попаднат в някой забутан край на Земния Съюз, където да умрат от скука или пък да се озоват на място в близост до пограничния район с „Тъмния сектор“, където винаги се случваха вълнуващи неща.
— Мисля, че е време да проверя — каза Зак и извади старфона си. Старфоните представляваха невероятни устройства, навлезли дълбоко в бита на хората през двадесет и трети век. С тяхна помощ можеше да се провежда разговор навсякъде в обитаемия космос, а освен това имаха връзка със старнет — космическата компютърна мрежа.