На повикването ми откликнаха деветнадесет действащи бойци. Двама от хората ми бяха мъртви, двама — ранени и още трима бяха неспособни да продължат акцията, защото скафандрите им бяха излезли извън строя. Навар едва смогна да презареди два костюма, като задигна някои от чарковете и енергийните източници от костюмите на мъртвите и ранените. Дефектът на третия костюм се дължеше на повреда в радиото и радарната система, която не можеше да бъде отстранена при полеви условия, така че Навар натовари притежателя му със задачата да охранява ранените. Това бе всичко, с което можехме да си помогнем, докато чакахме да получим подкрепление.
Междувременно аз инспектирах заедно със сержант Куна трите изхода, откъдето Дървениците си бяха проправили път навън, след като бяха напуснали свърталището си. Сравнението на нашите изчисления с данните от предполагаемата карта на екстрасенса показа, както можеше да се очаква, че Дървениците бяха пробили отвори на местата, където тунелите минаваха най-близко до повърхността.
Една от дупките вече бе затворена; отгоре й се мъдреше огромен скален отломък, изтъркалян от взрива. Дървениците не показваха активност и във втората, която продължаваше да зее; казах на Куна да сложи на пост до нея — един войник, изпълняващ длъжността ефрейтор, и неговия подчинен със заповед да убиват всички единични екземпляри, които се опитат да изпълзят оттам или да я запушат с бомба, ако Дървениците започнат да се изсипват навън в гъмжило. Много му е лесно на Небесния маршал да си седи там горе и да съветва отвисоко входовете на дупките да не се затрупват, но аз трябваше да се справя с конкретна практическа ситуация, а не на думи.
После разгледах третата дупка — тази, която беше погълнала моя взводен сержант и половината ми взвод в добавка към него.
Един от коридорите на Дървениците минаваше на около двадесет фута от повърхността и именно там те бяха продупчили скалния таван на тунела. Къде беше отишла излишната скална маса след „пърженето на яйцата“ и каква техника бе причинила този шум на цвъртящо в тиган олио — това не ми беше известно. Скалният похлупак чисто и просто липсваше, а стените на тунела бяха влажни и насечени. Разгледах картата си и се досетих какво се бе случило: другите две дупки, за които вече споменах, представляваха завършеци на малки странични тунели, прокопани от Дървениците. Тази обаче бе вход към основния им лабиринт — явно останалите две са били предназначени да отвлекат вниманието ни, а главната им атака бе дошла именно оттук.
Интересно как Дървениците усещаха човешкото присъствие отвъд плътния скален слой?
Нищо не се виждаше в тази дупка, ни Дървеница, ни човек. Куна уточни посоката, в която бе тръгнало Второ отделение. Това станало седем минути и четиридесет секунди, след като взводният сержант вече бил слязъл долу и малко повече от седем, след като Брамби се втурнал подир сержанта. Аз се взрях в тъмнината и почувствах как започна да ми се повдига.
— Сержант, поеми командването на отделението си — казах аз, като се опитах да придам бодрост на гласа си. — Ако ти потрябва помощ, обърни се към лейтенант Хорошен.
— Някакви други конкретни заповеди, сър?
— Никакви. Поне докато командването не ти изпрати ново нареждане. Ще се спусна, за да потърся второ отделение, така че за известно време връзката с мен сигурно ще бъде прекъсната.
Скочих в дупката, без да дочакам отговора му. И без това вече едва се сдържах да не изпусна нервите си.
Зад гърба ми се раздадоха команди:
— Отделение!
— Първи отряд
— Втори отряд!
— Трети отряд!
— По отряди! След мен! — и Куна също скочи долу. Така поне нямаше да бъда съвсем сам в мрака.
Наредих на Куна да остави двама души до входа на тунела, за да прикриват тила ни — единият от външната, другият от вътрешната страна. После поведох останалите в подземната галерия, по която се бе втурнало второ отделение. Напредвахме с максимална бързина, но придвижването не ни се удаваше много лесно, защото таванът на тъмния коридор бе нисък и почти опираше в главите ни. Скафандърът позволява режим на такова движение, при което можеш да се плъзгаш, без да повдигаш крака от пода. Все едно че се пързаляш на кънки, но това не е нито лесно в такава обстановка, нито е естествено; без екипировка сигурно щяхме да напредваме по-бързо.