Въпреки това, когато ми позволиха да ставам и да ходя след първата седмица от моя престой на „Аргон“, взех на заем няколко математически книжици от един от младшите офицери и се отдадох на самообучение. Математиката е трудна работа и изцяло поглъща съзнанието ти — не е излишно да я изучиш, доколкото можеш, няма значение какъв ти е рангът; всичко, което представлява някаква важност в тоя живот, се основава на нея. Все ще ти послужи някъде, независимо от званието и длъжността ти.
Когато най-сетне се върнах в Кадетския корпус и надникнах в бумагите им, аз установих, че все още ме водят при тях като кадет и си взех отново звездите за пагоните. Предполагам, че Блеки ме бе възнаградил за терзанията ми и ми бе дал все пак положителна оценка в аванс.
В нашата стая съквартирантът ми Ейнджъл бе качил краката си върху масичката. До тях лежеше пакет, в който бяха опаковани книгите ми по математика. Той вдигна поглед, сепна се и едва не падна от стола.
— Привет, Джони! А ние тук си мислехме, че Дървениците са те…
— Мен ли? Не им бях по вкуса. Твоят стаж още ли не е започнал?
— Защо, той вече свърши — протестира Ейнджъл. — Напуснах школата един ден след тебе, направих три спускания и се върнах тук след седмица. Ами тебе какво те забави толкова?
— Пътувах дълго насам. Изкарах цял месец като обикновен пасажер.
— Някои хора са късметлии. В колко спускания участва?
— В нито едно — признах си аз.
Той се взря в мен и подсвирна.
— Някои хора наистина са много, ама много големи щастливци. Роди ме, мамо, с късмет и ме хвърли на смет!
Вероятно Ейнджъл беше прав; в крайна сметка аз бях привършил успешно курса на обучение. Но и той бе взел малко от моя късмет, додето любезно ми преподаваше. Предполагам, че моят „късмет“ бяха и самите хора, които ме обкръжаваха — Ейнджъл, Джели, лейтенант Рашчак, Карл, полковник Дюбоа, моят баща, Блеки… Брамби… Ейс и, разбира се, сержант Зим. Първи лейтенант Зим вече заемаше капитанска длъжност. Всичко беше наред. Не би било правилно аз да съм по-старши от него.
На другия ден след дипломирането аз и моят съученик Бени Монтез стояхме на пистата на космопорта и очаквахме приземяването на флотата с намерение да се качим на корабите, към които бяхме зачислени. Ние бяхме все още новоизпечени втори лейтенанти и се чувствахме неловко, когато ни отдаваха чест. Поради липса на друго занимание четях таблицата със списъка на корабите, които бяха в момента на орбита около Санктор — едно безкрайно изброяване на имена, сякаш срещу Санктор се подготвяше невиждана по своя размах операция. Имах две съкровени желания, които бяха свързани помежду си — да ме изпратят отново в старата ми бойна част, и то преди баща ми да я бе напуснал. Явно обаче се задаваха големи маневри, защото ми предстоеше да послужа под командването на лейтанат Джелал, където ме изпращаха като „учил-недоучил“ за доошлайфане.
Бях толкова развълнуван от всичко това, че дори не ми се щеше да го обсъждам с Бени, така че сега изучавах съсредоточено списъците. Господи, какви кораби! Те бяха групирани всеки според своя клас и размер. Бяха твърде многобройни и разнообразни, за да бъдат локализирани по някакъв друг начин. Започнах да чета наум названията на военнотранспортните съдове, които имаха непосредствено отношение към МП.
Там беше и „Манерхайм“! Имаше ли някаква възможност да се видя с Кармен? Вероятно не, но можех да направя телеграфна справка и да разбера.
Най-големите кораби на порта бяха новият „Долина Фордж“ и новия „Ипрес“, също и „Маратон“, „Ел Аламейн“, „Айо“, „Галиполи“, „Лейтенант Марн“, „Страж“, „Гетисбърг“, „Хейстингз“, „Аламо“, „Ватерлоо“ — всички места, където калната обувка на пехотинеца е направила гръмките им имена свещени.
И по-малките кораби, тези, които са наименовани на известни труженици от пехотата: „Хорацио“, „Алвин Йорк“, „Блатна Лисица“, самият „Роджър“, благословено да бъде сърцето му, „Полковник Бауи“, „Деверо“, „Версингеторикс“, „Сандино“, „Обри Кузен“, „Камехамеха“, „Оди Мърфи“, „Ксенофонт“, „Агиналдо“…
— Трябва да има кораб на име „Магсейсей“ — Казах аз.
— Какво — попита Бени.
— Рамон Магсейсей — повторих. — Велик мъж, велик воин. Вероятно щеше да е началник на „Отдела по военна психология“, ако беше жив днес. Изучавал ли си някога история?