Най-сетне осъзнах, че вече не бях цивилен, стоях с провиснали поли на ризата и пустотата кънтеше в главата ми. Все още не знаех кой бях станал, макар да знаех кой бях престанал да бъда.
Господ да ми е на помощ! Свършихме и Карл се прекръсти, същото стори и хубавичката.
Последваха още подписи и отпечатъци, при това и от петте пръста, после щракнаха на Карл и мен цветни фотографии, които бяха залепени върху книжата ни. Най-накрая флотският сержант ни огледа за последен път.
— И тъй, време е да обядваме, момчета.
Преглътнах трудно.
— Ъ-ъ… Сержанте?
— Да? Слушам те.
— Мога ли да уведомя родителите си от тук? Да им кажа, че аз… да им съобщя резултата?
— Можем да направим даже нещо по-добро от това.
— Сър?
— Сега сте свободни за четиридест и осем часа. — Той се усмихна студено. — Знаеш ли какво ще ви се случи, ако не се завърнете?
— Ъ-ъ… военен съд?
— Ами, нищо особено. Освен че на вашите книжа ще бъде поставено клеймо „Срокът на службата не е завършен удовлетворително“ и вие никога, никога, никога повече няма да получите втора възможност. Това е нашият изпитателен период, през който порасналите бебета, които, след като набързо осъзнаят несериозността на намеренията си и разберат, че не е трябвало да полагат клетва, повече не се завръщат. Така правителството си спестява излишните разходи, а хлапетата и техните близки няма от какво да се срамуват — дори съседите не научават нищо. Ти дори можеш да не кажеш и на своите родители. — Той се премести заедно със стола си далеч от своето бюро. — Тъй че ще се видим в други ден следобед. Ако се видим. Донесете и личните си вещи.
Беше отвратително излизане. Какво се случи в къщи, е трудно да се опише. Баща ми ме ругаеше, после престана да ми приказва; майка ми отиде да си легне. Когато най-сетне си тръгнах, един час по-рано, отколкото трябваше, никой не ме изпрати, освен готвачката и домашните прислужници.
Спрях пред бюрото на наемащия сержат, помислих си, че трябва да поздравя и открих, че не зная как. Той повдигна очи:
— А-а. Тук са документите ти. Занеси ги в стая 201; ще те вземат в обращение. Почукай и влез вътре.
Два дни по-късно вече знаех, че няма да стана пилот. След разнородни тестове и прегледи моите документи бяха попълнени с нови заключения: недостатъчно интуитивно долавяне на пространствените отношения… недостатъчен математически талант… непълна математическа подготовка… адекватна реакция… зрителен обхват добър… Радвам се, че вмъкнаха последните две: бях започнал да се досещам, че най-добрата скорост, която постигнах, беше бързината, с която можех да си преброя пръстите.
Изразходваха четири дни за проверка на наклонностите ми, като прибягнаха до най-дивашките тестове, които са били измисляни някога. Ще ми се да зная какво искаха да установят например, когато стенографката подскочи на стола си с писък: „Боже милостиви, змия!“ Нямаше никакъв бог милостив и никаква змия, само безвреден къс изкуствено черво.
Писмените и устните тестове бяха не по-малко безсмислени, но провеждането им изглежда правеше военните служители щастливи, така че аз се подложих и на този експеримент. Съсредоточих се едва когато трябваше да изброя своите „лични предпочитания“. Естествено, изредих всички дейности от космическата авиация (с изключение на пилот); все едно дали щях да отида като енергиен техник или готвач, предпочитах която и да е флотска длъжност пред някоя армейска службица — исках да пътувам.
Посочих и разузнаването — един шпионин също обикаля доста и си представих, че вероятно това няма да е никак скучно. (Грешах, но няма значение.) После се проточи един дълъг списък: психологическо военно дело, химическо военно дело, биологично военно дело, бойна екология (не знаех какво е това, но звучеше като нещо интересно), както и десетина други дисциплини със странни названия. Най-долу с известно колебание поставих някакъв корпус К-9 и пехотата.
Не се безпокоях в какъв порядък изброявам дейностите от различните спомагателни корпуси, защото, ако не ме вземеха в боен корпус, не ме беше грижа дали щяха да ме използват за експериментално животно или за трудовак при застрояването на Венера — всяко от двете беше награда за льохмани — един вид, така ти се пада, говедо!
Мистър Вайс, офицерът по назначаването, изпрати да ме повикат почти седмица след като бях положил клетва. В действителност той беше бивш майор по психологическо военно дело. Носеше цивилно облекло и настояваше да го наричат „мистър“. С него можеше да си отдъхнеш и да се държиш по-сбободно. Той разполагаше с пълния списък на предпочитанията ми и докладите върху резултатите от всички мои тестове. Видях, че държеше преписа от гимназиалната ми диплома — което ме зарадва, защото в училище се бях справял добре; имах висок успех, но не чак толкова, че да ме бележат като лустросан зубрач. Не бях пропуснал нито един от курсовете и не бях зарязал никоя от учебните програми по средата, пък и извън училището се бях подвизавал тук и там. Бях участник в отбора по плуване и в групата на следотърсачите, бях класен ковчежник, имах сребърен медал от годишния литературен диспут и прочее.