Работният ден беше свършил и сградата бе опразнена за нощните дела на някой призрак и за дузина скитници. В ротондата се натъкнах на някакъв служител, който се бе засилил да си ходи; лицето му ми изглеждаше познато, но не можах да си спомня от къде.
Той улови погледа ми и възкликна бодро:
— Добър вечер, млади момко! Още ли не си излетял в космоса?
Едва тогава го разпознах — флотският сержант, пред който положихме клетва. Челюстта ми отвисна от удивление: този човек беше в цивилни дрехи, разхождаше се на два крака и имаше две ръце.
— Добър вечер, сержанте — прошепнах аз.
Той прекрасно разбра изражението ми, хвърли поглед надолу по себе си и се усмихна.
— Свиркай си, момчето ми. След приключване на работното време повече не правя шоу на ужасите. Назначиха ли?
— Току-що си получих нареждането.
— Е, и?
— Мобилната пехота.
Той се ухили със задоволство и ме тупна по рамото:
— Моята бойна част! Дай си ръката, синко! Ще направим човек от теб — или ще те убием в процеса на обучението. А може би и двете.
— Сполучлив избор, нали? — попитах аз, изпълнен със съмнения.
— Сполучлив избор ли? Синко, та това е единственият избор. Подвижната пехота — това са Сухопътните сили, ядрото на армията. Всички останали са или натискачи на бутони, или професори; съпътстват ни, за да ни държат инструментите, докато оперираме.
Ние се ръкувахме и той прибави:
— Изпрати ми картичка — флотски сержант Хо, федерален център. Ще я получа. Желая ти късмет!
И си тръгна: раменете развърнати, главата изправена, токовете потракваха по пода.
Погледнах дланта си. Ръката, който той ми беше подал, на практика не съществуваше. Все пак бях почувствал плътта й и бях усетил как стисна здраво моята. Веднъж четох за тези снабдени с двигател протези, но е поразяващо, когато за първи път попаднеш на тях.
Върнах се в хотела, където новобранците бяха настанени временно в очакване на разпределението — ние дори още нямахме униформи, само обикновени комбинезони, които носехме през деня, а след работа слагахме собствените си дрехи. Отидох до стаята си и започнах да опаковам, тъй като щях да отпътувам рано сутринта — сортирах вещите, който трябваше да изпратя обратно у дома; Вайс ме беше предупредил да не вземам със себе си нищо друго, освен семейни снимки и по възможност някакъв музикален инструмент, ако свиря на такъв (но аз не свиря). Карл беше заминал преди три дни, след като беше получил назначението в Ар енд Ди, за което настояваше. Аз бях толкова радостен, колкото той щеше да бъде озадачен, когато разбереше какъв билет бях изтеглил от военната лотария. А може би още не можех да осъзная какво се бе случило с мен. Малката Кармен също беше отлетяла с ранг на кадет от Звездния флот, който се подготвя за среден корабен водач (пробно, разбира се) — тя щеше да стане пилот, ако всичко беше наред и ако успееше да се справи… а аз подозирах, че тя ще успее.
Моят временен съквартирант влезе, докато си стягах багажа.
— Получи ли си нареждането? — попита той.
— Аха.
— Къде?
— Мобилната пехота.
— Пехотата? Ех, ти, беден тъпанар! Искрено съжалявам за теб, честна дума.
Ядосах се не на шега:
— Млъкни! — скочих. — Подвижната пехота е най-добрата част от сухопътните войски — това е самата армия! Останалите мижитурки като вас ни съпровождат само, за да ни подпират отзад — ние вършим основната работа.
Той се изсмя.
— Ще видиш!
— Искаш ли да ти забия един?
III
С желязна тояга ще ги управляваме.
Установих се в базовия лагер „Артър Къри“ в северните прерии, заедно с няколко хиляди други нещастници — викаха му „лагер“, защото единствените постоянни постройки там трябваше да подслонят оборудването и амунициите. Спяхме и се хранехме в палатки; живеехме навън, на чист въздух — ако наричате това „живот“, макар че на мен подобно название ми се струва неподходящо. Бях привикнал към по-топъл климат; струваше ми се, че Северният полюс се намираше само на пет мили на север от лагера и се приближаваше. Ледниковата епоха се завръщаше, няма съмнение.
Но военното обучение ни сгряваше с безчислени мероприятия и упражнения, понеже началството гледаше през цялото време да ни е топло.
Още първия ден от нашето пребиваване там ни събудиха преди изгрев слънце. Имах проблеми с приспособяването към смяната на часовите зони и ми се струваше, че току-що си бях легнал; нещо не ми се вярваше, че някой сериозно възнамерява да ме вдигне от постелята посред нощ.