И ето какво мисля, че видях. Майер въобще не успя да стигне доникъде, защото захватът му не сполучи. Сержант Зим се завъртя, за да застане лице в лице с него, като в същото време ритна и уцели Хайнрих в корема — и тогава Майер полетя във въздуха, скокът му беше съпроводен със здрава помощ от страна на Зим.
Началото и краят на схватката почти съвпаднаха. Малко след това се оказа, че на земята лежаха две германски момчета, които кротко спяха, само че лицето на едното беше завряно в краката на другото, а Зим стоеше над тях и дори не се бе задъхал.
— Джоунз! Не, Джоунз замина, нали? Махмуд! Донеси ведрото с вода, за да свестиш тези пиленца и ги върни обратно в гнездата им. Кой взе моята клечка за зъби? — попита той и се огледа за жезъла си.
Няколко мига по-късно двамата юнаци дойдоха в съзнание и се върнаха мокри в редиците. Зим ни погледна и се осведоми с нежност в гласа:
— Някой друг? Или да започваме с упражненията?
Аз не очаквах друг да се обади и се съмнявах, че на някой му се щеше. Но от долната страна на левия фланг, където бяха подредени най-ниските, излезе едно момче и се упъти към центъра на строя. Зим го погледна отгоре надолу:
— Само ти ли? Или искаш да си избереш партньор?
— Предпочитам да бъда сам, сър.
— Както кажеш. Име?
— Шуюми,сър.
Очите на Зим се разшириха.
— Някаква връзка с полковник Шуюми?
— Имам честта да бъда негов син, сър.
— А-а, така значи! Чудесно! Черен пояс?
— Не, сър. Все още не.
— Радвам се, че ще се обучаваш при нас. Добре, Шуюми, ще спазваме ли някакви правила в състезанието или да изпратим да повикат линейка?
— Както желаете, сър. Но мисля, ако ми позволите да изкажа мнението си, че с правила ще бъде по-благоразумно.
— Не зная какво точно имаш пред вид, но приемам.
Зим отново метна встрани своя символ на властта. После те застанаха лице в лице и се поклониха. Останаха приведени и закръжиха един около друг, като правеха колебливи пасове с ръцете си, при което заприличаха на бойни петли.
Внезапно те се хванаха — и малкият симпатяга се озова на земята, а сержант Зим излетя във въздуха над главата му. Но той не се приземи с мрачния, парализиращ дъха тъп звук, който Майер издаде, а направи пирует и се приземи леко, готов да посрещне надигащия се Шуюми.
— Банзай! — изрева Зим и се ухили.
— Аригато — каза Шуюми и също се усмихна в отговор. Те отново се сграбчиха почти без пауза и аз помислих, че сержантът пак ще полети нанякъде. Нищо такова не стана. Зим се плъзна направо към противника си, имаше бъркотия от ръце и крака и когато движенията започнаха да се забавят, можеше да се види, че сержантът беше прегънал левия крак на Шуюми едва ли не до дясното му ухо — една наистина жалка гледка.
Шуюми плясна по земята със свободната си ръка; Зим веднага му помогна да се изправи и те пак се поклониха един на друг.
— Още една схватка, сър?
— Съжалявам, но ни предстои да се потрудим над други задачи. Може би следващия път, а? Трябваше да ти кажа, че на времето ме обучаваше почитаемият ти баща.
— Аз предположих това, сър. Ще се позабавляваме при тренировките.
Зим го тупна силно по рамото.
— Върни се в строя, войнико. Рота-а-а! Равнис!
Сетне в продължение на двадесет минути правихме гимнастически упражнения, от които излязох изпотен толкова, колкото преди това бях измръзнал. Зим проведе лично занятието, като сам показваше упражненията, изпълняваше ги заедно с нас и броеше на глас. Той въобще не се измори и когато свършихме, дишането му остана съвсем равномерно. След тая сутрин той вече не водеше физзарядките (никога не го виждахме преди закуска; рангът имаше своите привилегии), но днес беше с нас, а когато всичко приключи и бяхме напълно съсипани, ни поведе в лек тръс към общата палатка, като през целия път ни подвикваше: „По-високо краката! Още! Влачите си опашките!“
От тази сутрин нататък ние никога не ходехме из лагера „Артър Къри“, а винаги подтичвахме в тръс, накъдето и да се насочвахме. Аз така и не разбрах кой беше този Къри, но подозирам, че трябва да е бил някой велик бегач.
Брекинридж беше вече в общата палатка с гипсова превръзка на китката. Пръстите му стърчаха от бинта. Чух го да казва, че щял да постави Зим на мястото му.
Съмнявах се. Шуюми, може би — но не и този недодялан маймунек. Той даже не разбра как беше победен. Не харесах Зим в първия момент, когато очите ни се срещнаха. Но той си имаше свой стил на живот и беше самобитен мъж.
Закуската бе на ниво — всички блюда ми се усладиха; нямаше нищо от менюто или порядките на онези скучни училищни пансиони, което да прави живота ти отвратителен. Ако искаш, можеш да се отпуснеш и да загребеш от яденето с двете си ръце, никой не те притеснява — което беше добре, защото храненето е практически единственото време, когато никой не те юрка. Но нямаше и нищо от онова, с което бях свикнал в къщи. Цивилните, които ни обслужваха, разнасяха мамбото, като мятаха чиниите наоколо по начин, който би накарал майка ми да пребледнее и да се прибере в стаята си. Храната беше гореща и в предостатъчно количество. Беше приготвена вкусно, макар да не бе предназначена да задоволи нечий изтънчен вкус. Така че този ден аз хапнах четирикратно над обичайната си норма, след което прибавих към обилната закуска няколко чашки кафе с много захар. Така бях изгладнял, че бих изял и акула, без да спра, за да й одера кожата.