Влезе Дженкинз, последван от ефрейтор Бронски. Те спряха за момент, до масата, на която Зим храносмилаше самотен, после Дженкинз се тръсна на празния стол до мен. Изглеждаше съвсем изтощен — блед, измъчен, а дишането му бе съпроводено с хъхрене.
— Нека ти налея малко кафе — предложих му аз. Той поклати отрицателно глава.
— По-добре се нахрани, — настоях аз. — Ето малко бъркани яйца — стомахът ти лесно ще се справи с тях.
— Не мога да ям. Ах, този мръсен, мръсен никаквец. — Той започна да ругае Зим с тиха, почти безизразна монотонност.
— Всичко, за което го помолих, беше да ми разреши да отида да си легна и да пропусна закуската. Бронски не би ме пуснал — каза, че трябва първо да се видя с ротния командир. Така и направих, и му казах, че съм болен, казах му. Той само опипа бузата ми, измери пулса ми и заяви, че отбоят за болните е в девет часа. Не би ми позволил да се върна в палатката си, за да почивам. Ама че плъх! Ще го пипна някоя тъмна нощ, сигурен съм.
Аз все пак му сипах малко от бърканите яйца, налях му кафе и той с усилие се зае да дъвче. Повечето от нас все още закусваха. Сержант Зим се изправи, за да напусне столовата, но преди това спря край нашата маса.
— Дженкинз.
— А? Да, сър.
— В девет нула нула е прегледът на болните и тогава ще се видиш с доктора.
Един мускул върху лицето на Дженкинз нервно заигра.
— Нямам нужда от никакви хапчета, сър. Ще се оправя и без тях — отвърна бавно той.
— Девет нула нула. Това е заповед — и Зим излезе. Дженкинс отново подхвана монотонното си бърборене. Най-накрая той намали оборотите, преглътна с мъка една хапка и подхвърли с по-висок тон:
— Не преставам да се чудя каква майка е създала онзи. Бих искал само да я видя, това е всичко. Той имал ли е някога майка?
Това беше реторичен въпрос, но получи отговор. В края на нашата маса, няколко стола по-нататък, се намираше един от ефрейторите-инструктори. Той беше свършил с яденето, пушеше и, успоредно с това, си чистеше зъбите.
— Дженкинз — ефрейторът явно бе дочул последната фраза.
— Да, сър?
— Не знаеш ли нищо за сержантите?
— Ами… уча се.
— Сержантите нямат майки. Попитай някой стар войник. — Той издуха облак цигарен дим през ноздрите си. — Те се размножават чрез делене… като бактериите.
IV
И ГОСПОД рече Гедеону: "С тебе има твърде много народ… затова, разгласи да чуе народът, и кажи: „който е страхлив и боязлив, нека се върне“… И се върнали двайсет и две хиляди души, а десет хиляди останаха. И рече ГОСПОД Гедеону: „Народът е все още много; заведи ги при водата, там ще ги избера“… Той заведе народа при водата. И рече ГОСПОД Гедеону: „Който лочи вода с езика си, както лочи куче, него туряй настрана, тъй също и всички ония, които коленичат, за да пият“. И броят на тия, който лочеха с уста от ръка, беше триста души…
И рече ГОСПОД на Гедеона: „С тия триста… ще ви спася… а целият народ нека си иде…“
Две седмици след като пристигнахме в лагера, ни взеха походните легла. Искам да кажа, че имахме съмнителното удоволствие да ги сгънем, да ги носим четири мили и да ги приберем в един склад. Тогава това не ни обезпокои; земята ни се струваше много по-топла и твърде мека — особено когато сирената завиеше посред нощ и трябваше да се спускаме навън, за да играем на войници. Което ставаше три пъти седмично. Но аз можех да се върна и да заспя веднага след която и да е от тези фалшиви тревоги; бях се научил да спя навсякъде, по всяко време — седейки, изправен, дори маришрувайки в колона. Нещо повече, можех да спя даже на вечерната проверка, застанал в стойка „мирно“ и да се наслаждавам на музиката, без да бъда събуден от нея. Затова пък се будех незабавно, когато трябваше да извикам името си и да сторя парадна крачка напред.
В лагера „Артър Къри“ направих едно много важно откритие. Щастието се състои в това да се наспиш достатъчно. Само в това и в нищо друго. Всички заможни хора са нещастни, защото трябва да гълтат хапчета за сън. Подвижната пехота няма нужда от тях. Дай на редовия пехотинец време да се увие в походния чувал и той е щастлив като червей в ябълка. Хърка, та се къса.