Беше малко тъжно, защото ние харесвахме Карутърз заради старанието, което полагаше, така че гледахме настрани от него с мисълта, че вече никога няма да го видим, че неговото уволнение по болест беше предопределено и не му оставаше нищо друго, освен да облече цивилни дрехи. Срещнахме се отново много години по-късно. Той беше отказал уволнението (не си задължен да приемаш „медицинското уволнение“) и се беше настанил като трети готвач на един военнотраспортен кораб за запасни. Веднага си спомни за мен и пожела да си говорим за миналото. Пъчеше се, че е бивш възпитаник на лагера „Артър Къри“, както баща ми се стараеше винаги да подчертае своя харвардски акцент. Уверяваше ме, че се е устроил по-добре от един обикновен пехотинец и може би беше прав.
Но много по-важна от задачата бързо да се свалят килограмите на дебелите и да се спестят на правителството таксите за обучение на онези, които никога нямаше да го завършат, беше основната цел на обучението — да ни убеди напълно, че нито един боец под пагон не бива да се качи в капсула за боен десант, докато не бъде всецяло подготвен за това — решителен, дисциплиниран и сръчен. Ако не е такъв, той не е полезен на федерацията, той несъмнено не е полезен и за своите колеги в групата, и което е най-лошото от всичко — не е полезен и за самия себе си.
И тъй, бяха ли порядките в новобранския лагер по-жестоки, отколкото беше необходимо?
Всичко, което мога да кажа по този въпрос е: следващия път, когато трябва да извърша бойно спускане, искам хората по фланговете ми да бъдат питомци на лагера „Артър Къри“ или на подобния нему Сибирски лагер. В противен случай ще откажа да вляза в капсулата.
Така или иначе, докато траеше подготовката ми, аз смятах, че тя беше една, макар и временна, поредица от рецидиви, породени от простотията на родната военщина. След като прекарахме една седмица там, вече се бяхме превърнали в изтощени и раздърпани нехранимайковци. Накрая ни раздадоха някакви нелепи облекла, с които трябваше да се явим на вечерна проверка. Униформите и целите парадни костюми дойдоха много по-късно. Върнах се обратно в бараката, която служеше за склад и се оплаках на сержанта по снабдяването. Тъй като той беше само сержант по снабдяването и се държеше твърде бащински, аз го считах за полу-цивилен — не знаех как, поне тогава, да прочета лентите на гърдите му, иначе не бих дръзнал да говоря с него.
— Сержант, тази куртка е твърде голяма. Моят ротен командир казва, че ми стои като палатка.
Той погледна към моята одежда, без да я докосне.
— Наистина ли?
— Ами да. Искам една, която да ми е по мярка.
Той и сега не се размърда.
— Нека те посъветвам нещо, синко. В тази армия има само два размера — твърде големи и твърде малки.
— Но моят ротен командир…
— Без съмнение.
— Какво да направя тогава?
— Мога да ти дам една свежа идея. Ммм… ето какво бих сторил аз. Ето ти игла и макара. Нямаш нужда от ножици; едно ножче от самобръсначка ще свърши работа. Сега събери дрехата в талията и я отпусни по раменете; така ще можеш да я използваш. Виждаш ли колко съм щедър?
Единственият коментар на сержант Зим върху моето шивашко изкуство беше:
— Можеше да се оправиш и по-добре с това. Два дни извънреден наряд.
Така че за следващия преглед аз наистина се справих по-добре.
Тези първи шест седмици бяха посветени изцяло на закаляване и бяха съпроводени с постепенни натоварвания, с много тренировки за строеви прегледи и много походи по пътищата. В крайна сметка, след като десетки войници отпаднаха и си отидоха в къщи или някъде другаде, ние достигнахме точката, при която можехме да се справим с петдесет мили за десет часа в равен ход — което е порядъчно постижение за един добър кон. Ние почивахме, без да спираме, като сменяхме ритъма — бавен ход, бърз ход и тръс. Понякога изминавахме цялото разстояние наведнъж, устройвахме бивак, хранехме се с полеви порциони, спяхме в спални чували и поемахме обратно в поход на следващия ден.
Един ден излязохме, за да предприемем делничен поход, нямаше спални чували в багажа на раменете ни, нито бяхме взели сухоежбина със себе си. Не спряхме за обяд, но аз не бях изненадан, тъй като вече се бях научил да отмъквам за закуска захар и сухари от общата палатка и да ги скривам за себе си. Когато и след обяд продължихме да се движим, отдалечавайки се от лагера, се зачудих не на шега, но си траех, защото бях научен да не задавам наивни въпроси.