— Но аз имам пред вид именно това, сър. Представете си, че въобще не сте въоръжен? Или носите със себе си само един от тези калпави ножове? А противникът, който стои срещу вас, разполага с всички видове опасни оръжия? Не можеш да направиш нищо на такъв тип; той ще те накара да оближеш земята преди окончателно да си разчисти сметките с теб.
— На напълно погрешен път си, синко — отвърна му кротко Зим. — На тоя свят не съществува нещото, което ти нарече „опасно оръжие“.
— Как така, сър?
— Няма опасни оръжия, има опасни хора. Ние се опитваме да те научим да бъдеш опасен — да бъдеш враг. Опасен дори и без нож. Смъртоносен дори когато разполагаш само с една ръка или един крак и все още си жив. Ако не разбираш какво имам пред вид, вземи прочети „Смъртта на Бу Хом Ришар“; има я в лагерната библиотека. Но нека да обсъдим случая, който ти си избра: аз съм на твое място и всичко, с което разполагам, е един нож. Тази мишена зад мен — тази, която ти би пропуснал, номер три — е караул, въоръжен с всичко друго, освен с водородна бомба. Трябва да стигна до него… тихо, неочаквано, и без да му позволя да извика за помощ.
Зим леко се обърна — шат! — един нож, който той дори не държеше преди малко в ръката си, се люлееше вече в центъра на мишена номер три.
— Виждаш ли? Най-добре е да се носят по два ножа — но трябва да сразиш неприятеля на всяка цена, дори и с голи ръце.
— Да, но…
— Още нещо ли те безпокои? Говори. Затова съм тук, да отговарям на въпросите ви.
— Да, сър. Вие казахте, че караулът не разполага с водородна бомба. Но ако в действителност той разполага с бомба? Точно това е въпросът. Е добре, ние поне въоръжаваме нашите часови със заряди… и всеки караул, срещу който се изправяме, вероятно също разполага с тях. Нямам пред вид караула, имам пред вид страната, на която той воюва.
— Разбрах те.
— Виждате ли, сър? Ако можем да използваме една водородна бомба — и, както казахте, това не е игра, а война и никой не си губи времето — не е ли някак си смехотворно да започнем да пълзим наоколо из плевелите и да мятаме ножове? Така и нас ще ни изтрепят, и войната ще загубим. Щом разполагаме с истинско средство, което можем да използваме, за да спечелим, какъв е смисълът толкова много хора да рискуват живота си с излезли от употреба пещерни оръжия, когато можем да постигнем много повече само с натискането на един бутон?
Зим не отговори веднага, което съвсем не му беше присъщо. Накрая той тихо попита:
— Щастлив ли си в пехотата, Хендрик? Можеш да я напуснеш, когато пожелаеш, знаеш това.
Хендрик измърмори нещо в отговор.
— По-високо! — подкани го Зим.
— Не горя от желание да напускам, сър. Искам да отслужа докрай срока си.
— Ясно. Въпросът ти не е от компетенцията на един сержант… и смятам, че ти не биваше да ми го задаваш. Предполага се, че би трябвало да знаеш отговора още преди да се запишеш доброволец. Във вашето училище водеше ли се курс по история и морална философия?
— Разбира се, сър.
— Тогава ти вече си чувал отговора. Макар че аз мога да ти изложа своята собствена, неофициална гледна точка. Ако поискаш да дадеш урок на едно малко дете, за да не прави повече бели, би ли му отрязал главата?
— Защо… не, сър!
— Разбира се, че не. Ти ще го нашляпаш. Могат да съществуват обстоятелства, при които е също толкова неразумно да поразиш един вражески град с водородна бомба, както и да натупаш едно малко дете със секира. Войната не е чисто и просто насилие и убиване; войната е контролирано насилие, към което прибягваме, за да постигнем определена цел. Целта на войната е да подпомогне решенията на твоето правителство чрез сила. Целта не е да убием врага само за да го премахнем… трябва да го накараме да прави онова, което искаме от него. Не убийство… а контролирано и целесъобразно насилие. Не е нито твоя работа, нито моя да определяме целите на насилието. Не е работа на войника да решава кога, къде и как — или защо — да воюва; това право принадлежи на политиците и генералите. Политиците решават кога да се нанесе удар и в какви мащаби да бъде той. Генералите възприемат тяхното решение и ни нареждат къде, кога и как. Ние осъществяваме насилието; други глави — по-стари и по-мъдри от нашите, както се твърди — осигуряват контрола. Така и трябва да бъде. И това е най-добрият отговор, който мога да ти дам. Ако той не те удовлетворява, иди да говориш с командира на полка. Ако и той не може да те убеди — тогава се прибери у дома и стани цивилен, защото от тебе никога няма да излезе истински воин.
Тук Зим му намери колая.